„Това е вече краят
на дългата измислица,
че сме живели в рая
на всички времена
Това е вече краят
на тази сива приказка,
която ни остави
на края на света...”
(Валди Тотев – Вдигни очи)
14 януари 2009 година. 10 януари 1997 година. 9 ноември 1989 година. Бурни емоции, наченки на революции и надежда да дойде промяна. Страхливци, държащи властта и защитаващи се с лостовете на полицейската система. Помия. Всеки порив се политизира от откровени боклуци, доказали с времето своята некомпетентност. Историята ще ги запомни правдиво – като некадърниците довели държавата до абсолютен банкрут – финансов и морален.
Толкова е пошло и гнусно, че не е за говорене. Все някой трябва да се наеме да каже нещата, такива каквито са. Откровено ми писна от мишкари, въздухари, лайнари и всякаква сган. Интелектуално осакатени хора се скриха зад костюми и затъмнени бронирани стъкла на лимузини и решиха, че са недосегаеми. Единственото в което истински ги бива са машинации от първичен характер. Всички, дори тези, които нямат ясни спомени от онези години, знаят репликата „Да дойдат танковете”.
Една шепа подлеци са готови да пратят и армията срещу собствения си народ. Професионалните им задължения са да защитават интересите на народа си и да спомагат за благоденствието и развитието му. Осигурявайки по-добър стандарт на живот и техните възнаграждения биха били по-големи. Как да проумеят подобно нещо, те са за кратко, повечето не издържат и по цял мандат. Защото толкова са и професионалисти. Престъпността се разхожда безнаказана, често пъти и поощрявана и охранявана. Творят закони, докато ги погазват най-нагло. Няма кой да им потърси отговорност.
Българинът е пословичен революционер. Към четата на Ботев се присъедини едно бедно даскалче. Една шепа заптиета изпроводиха Левски от Ловеч до бесилото в София и никой не си помести пръста да го отърве от печалната му гибел. Грозни факти. Грозна действителност. Даскалчетата и днес са бедни. Опитаха да протестират, но за какво им е образование на глупците в парламента. С просташката си наглост се намърдаха там, а не с акъл.
На 9 ноември 1989 година България официално скъса с комунизма. Мнозина наричат това преврат. Хаосът завладя държавата с пълна сила. Заговори се за свобода, пазарна икономика, отворени граници. Частна самоинициатива, бизнес, сближаване със Запада. Обетованата земя. Роди се демокрацията, облечена в синьо. Сякаш „демократите” се бяха родили на 9 ноември 1989 година и нямаха минало преди това. Естествено се представиха за дисиденти, отявлени борци срещу режима.
Комунизмът рухна. Страхът от милицията си отиде, заместен от таената омраза към ченгета, агенти и всякакви подобни от репресиращия апарат на държавата. Така и не стана ясно кои са били истинските кукловоди на страховитата Държавна сигурност. Погрижиха се и затова. Заканите бяха, че комунистите никога повече няма да получат власт. Строят на СССР загина в утопията си. Хората никога не могат да бъдат еднакви, да получават еднакво и да изпитват едно и също. Самият Маркс винаги е подчертавал невъзможността това да се случи в реално общество.
През 1990 година ме влачеха по площади и улички. Хиляди хора, стотици хиляди бяха счупили оковите. Скандираха се всякакви неща, дълго сподавяни и тихомълком шепнати някъде. Добре си спомням ентусиазма на родителите ми, съседите и хората, които виждах. Интуитивно усещах, че съм част от нещо голямо. Поне така го определяха в приказките си възрастните. Да слушаш Бийтълс на таван, на грамофон на генералски син и да молиш ученици от английската гимназия да ти превеждат текстове, защото няма как да научиш този език. Виждаше ми се като черно-бял филм за Втората световна война. Всъщност епизод от юношеските години на баща ми във времето на Студената война.
Студено беше и по митингите. Още нямаше глобално затопляне по онова време. Нищо нямаше, освен радост в угнетените хора. Започваше нова ера, но малко са имали представа какво ще донесе тя. Лесно се палим и лесно се разочароваме. Така живеем на Балканите. Бедността поражда само проблеми и насажда злоба. Парите, останаха в онези, които имаха власт. Те си останаха с убежденията, че комунизмът е благото. Как иначе, нали той им дари охолството и спокойствието. На преден план излязоха групировките. Яки момчета от спортните училища зарязаха казармения си начин на живот и употребиха мускулите в други сфери.
Всеки опит за бизнес минаваше задължително през тях. Застраховаха, биеха, палеха, отвличаха, крадяха. Според случая. Вършеха всичко, което трябваше, за да няма условия за спокойно развитие и натрупване на голям капитал. Пазеха статуквото, а в замяна получаваха добри средства и защита от закона. Удобно. В момента, в който започваха да се вземат насериозно и да застрашават висшите интереси бяха ликвидирани. Къде показно, къде не. Добре тренирани пешки в една безкрайна партия шах.
Междувременно протичаше нещо като приватизация. Разграбване, препродаване и унищожаване на всичко, завещано от бившия строй. Модернизацията беше забранено явление. Стигна се до там, че България остана и без национален авиопревозвач. Заводите спряха, голяма част от тях завинаги. Губещи предприятия продължават и до днес да трупат пасиви за държавата. Градове и села обезлюдяха. Земеделието остана в историята. Инфлация, ниски заплати, ниска събираемост на данъците и скъп живот.
10 януари 1997 г. Мразовит ден. Вместо на училище, със съучениците бях по барикадите. Нямаше нужда да ми преподават „Клетниците” на Виктор Юго. Ние бяхме герои в съвременен роман. Със същата жестокост. Ставаш сутрин и доларът е 2000 лв, а вечерта 3000. Докато се редиш на опашка в магазина и стигнеш до продавача цените вече са се сменили. Заплатите, ако изобщо се превеждаха, имаха равностойността на 2,3,5 долара. Храната беше дефицит. Тайно продадоха зърното и взеха и хляба на хората. Ножът опря в кокала. Отново митинги, отново недоволство. Студът и гладът озвериха така търпеливото племе. Стигна се и до щурм на парламента. Беше неизбежно. Случи се пред очите ми. Както няколко години по-рано видях и свалянето на петолъчката от партийния дом. Символите на предходното време си заминаха, но всички промени си останаха привидни.
Мизерия, безпокойство и неутешима злоба. Това виждах тогава, това виждам и днес. Много хора изгубиха вяра, много семейства се съсипаха заради немотията и тежкото ежедневие. Отчуждението взе да властва. Преди по Коледа беше лукс да се уредиш с банани и портокали, а сега за голяма част от хората кюфтетата станха символ на празниците. За каква световна финансова криза ми натякват всяка вечер по телевизията от месеци насам? Побъркаха ли се тия хора, къде живеят, къде работят? Каква криза може да уплаши обикновения българин? Кога не сме били в криза? Особено пък финансова? Старите жигули и москвичи се смениха от автомобили на лизинг, в основата си за около 15-20 000 лв за 3-5 години. Имало страх от безработица? Кога за последните 19 години нямаше?
Не се чувствам сигурен. Че няма да ме блъсне някой пиян идиот на следващия светофар, че няма да ме пребие някой наркоман/мутра. Здравните осигуровки покриват една пломба, за всеки преглед искат пари, разболееш ли се става критично. Образованието не мърда и сантиметър напред. Новите технологии превземат света, а ние още учим машинопис. Имаме си МОЛчета, нищо, че минималната заплата е 240 лв. Криворазбраната ни цивилизация с главен герой бай Ганьо не ни е напуснала, нито за миг.
На 14 януари 2009 г, макар и в далеч по-малки мащаби, всичко се повтори. Протестът официално е на студентите, които по дефиниция са водещата сила на държавата. Утрешните специалисти, на които се разчита да променят, разбира се, към по-добро страната. Колко студентски или не, но протест се състоя. За спокойствието на депутатите бяха ангажирани 1700 полицаи. Толкова не охраняват и футболното дерби между ЦСКА и Левски, което събира десетина хиляди в последните няколко години. Гледайки кадри от сцените, които се разиграха, си мисля само едно – нищо не се е променило. България премина пълнолетието си, откакто се „роди” след комунистическия режим. Вместо една зряла държава с планове за развитие, виждам същата онази от 1990 година. Сега в магазините има достатъчно голям избор, но джобът си остава плитък. Днес ги няма малките градинки, площадки с катерушки и пързалки. Корупцията ги съсипа, за да даде простор на търговски центрове и луксозни апартаменти.
Бъдещето не съществува. Има само тук и сега. В главите на некадърните пъзльовци, които се крият зад щитовете и палките на своята маша. Вместо да преследват и арестуват престъпниците, полицаите бият гражданите, които изразяват своя протест. Какво направиха „управниците” за децата, майките, възрастните хора? Констатират статистиките за загиналите на пътя, докато си присвояват парите от фондовете за ремонта им. Отрицателният прираст не ги вълнува особено. Любовниците им и банковата им сметка ги карат да забравят за бащите, които не са си получавали заплатите няколко месеца. Не може да им тежи на съвестта, защото нямат такава. Те отдавна са изпратили децата си в чужбина, знаейки, че не могат да управляват страната.
„Вдигни очи, виж този свят, светът днес върви напред, а не назад”, се пее в песента на Валди Тотев, която беше написана в зората на 90-те години. Имаше и други парчета – „Развод ми дай”, „9 милиона ченгета” и „Последен валс”. България е в НАТО и Европейския съюз. Стратегическите цели изпълнени. Сега трябва да се чувстваме защитени и европейци. Очакванията бяха за нов ред, завишен стандарт и потръгване в някаква възходяща посока. Нищо подобно. Няма кой да ни оправи къщичката. Взриви се Челопечене, люля ни земетресение, спря ни газът. Видя се, че сме пределно уязвими. Природата не можем да борим – земетресението и студът са си нормални явления, колкото и да са неприятни. В Челопечене се взривиха глупостта и безхаберието. Жалко, че не се взривиха в парламентарните кулоари.
Политиката е за мислещи хора с достойнство. Такива са рядкост. Навсякъде по света. На фона на останалите 7 600 000 души в България - 240 депутати са множко. Повече от стотина не са нужни. Трябват изисквания или т.нар. ценз, за да се кандидатират за място във властта. Сульо и Пульо се вреди, че дори и за там с подкуп. Смениха и закона, та да може със средно образование да се стане министър. Скоро ще може и с основно. Искам преди да влизат в сградата на парламента да кажат химна и „Аз съм българче”. Няма как да стане. Те искаха да го махнат от букварчето. Както и пренаписаха историята. Нямало робство, а турско присъствие. Дошли на гости и така им харесало, че пет века не си тръгнали. Нямаше и да си отидат, ако не бяха дошли други гости – руснаците. Безкрайна приказка, безкрайни гостувания. От тоя туризъм се съсипаха поколения.
Зимата е сезонът на нашето недоволство. Без съмнение. Озверели от студ, от страх за живота си и оцеляването си, от обезверение, се сещаме, че сме работодатели на онези в Народното събрание. Само че те са сбирщина, която претендира, че няма нищо общо с народа. Сами си плащат, сами се пускат във ваканции, подписват си командировъчни и премийки. Сами си живеят. Народът да се спасява както може. Скрити зад имунитета си, крадат до скъсване. Нищо не е простено, нищо не е забравено! Безплатен обяд няма, колкото и да са евтини кюфтенцата в депутатския стол. Присъдата на хората е по-тежка от тази на съда. На изборите урните може да останат загадъчно празни, като главите на тия, дето ще се натискат да са по бюлетините. Полицейският произвол, лумпенизираните „биячи” и всички грозни сцени ни представят пред света.
9 ноември 1989 година. 10 януари 1997 година. 14 януари 2009 година. Черната хронология на една несъстояла се мечта – България – страна с пазарна икономика, бизнес и ясна стратегия за развитие. Нямаме икономика, няма производство, трупаме дългове. Сливането ни с така бленувания Запад не се покри с очакванията на болшинството от хората. Икономическата ни зависимост от Русия лъсна за няколко дни. Дори земята ни вече не е наша. Изкупиха я евтино разни чужденци. Имаме си новини на турски език по националната телевизия. Няма ефективни присъди, доказани подкупи, уличени престъпници. Дрогата и алкохолът са по-достъпни от пържоли. Едноседмична почивка е лукс, било и на незастроените пет квадратни километра на българското черноморие или пък в някое семейно хотелче в планината. Все по-рядко се чува Бийтълс, вече се гледа Шоуто на Азис. Пародия и кич. „Няма да вървя с навдена глава. Не съм избягал. Ще намеря смисъл да остана”. Това се пееше преди 12 години. За толкова време много хора не намериха смисъл и не видяха причини да останат. Веднъж се живее. Животът е тежък, а добрите моменти са рядкост. През 2009 година стават двайсет години демократична България. Населението на страната намаля с един милион души, а това на София се увеличи тройно. „Човек трябва да живее, а не да съществува”, думите са на Джак Лондон. Интересно какво би написал, ако беше на нашето място през последните двайсет години.
