Някога замисли ли се...

Някога замисли ли се как живея без да те докосвам?
Някога замисли ли се как живея без да те виждам?
Някога замисли ли се как живея без гласа ти и разговорите ни?
Някога замисли ли се как се събуждам без теб?
Някога замисли ли се колко пъти гостуваш в съня ми?
Някога замисли ли се колко е пусто сърцето, което остави?
Някога замисли ли се как съм те обичал?
Някога замисли ли се, че още те обичам?
Някога запита ли се как съм?
Някога замисли ли се колко ми липсваш?
Никога.
Нали.

Да обичаш винаги боли.

В мълчанието ми винаги си ти

Гледам лицата им, а виждам теб. Докосвам телата им, а усещам теб. Парфюмите им са различни, но винаги ухаят на теб. Гласовете им звучат като теб. В мълчанието ми винаги си ти. Адски ме ядосваш, защото за теб никога не откривам подходящите думи. Твоето име е моята забранена дума. Не трябва да мисля за теб. Не трябва да ми липсваш. Не трябва да те обичам... Но аз имам един голям порок и той е, че никога не правя каквото трябва, а каквото искам. Ти си болка. Ти си онзи тъмен ъгъл в мен. Внезапно се превръщам в ураган. Със страховита сила съм готов да помета всичко по пътя си и да оставя след себе си пустош. Да разпоря небето, да запаля пожари и да разтърся земята под себе си. Заради теб ще срина всички светове, но не давам и косъм да падне от главата ти. Не давам и сълза да капне от очите ти. Не давам на никой да говори срещу теб. Не казвам на никой, че там където си докосвала останаха белези. Всеки ден те изтръгвам от сърцето си, а на следващия те намирам пак там. Лудост е. Казват ми, че има и по-добри от теб. Те не знаят, че предпочитам лошото в теб пред доброто в другите. Можеш да ме обиждаш, да ме удряш, да ме мразиш... Да ме мразиш колко съм слаб пред тебе. Да ме мразиш, че дори няма да вдигна ръце, когато посегнеш да ме зашлевиш. Да ме мразиш, че няма да ти кажа и една лоша дума, без значение колко рани ще ми нанесеш. Сигурно е черна душата ми и на дъното й лежи пепел. А под пепелта е твоят образ.