Среща за душата, която е Отвъд играта

Жегата е безмилостна. 33 градуса, а вече е привечер. От земята се надига топлина и въздухът е непоносим. Тръгвам за една дълго чакана среща. Целта на кратката разходка е да се сдобия с една дълго чакана книга. Изкачвам може би най-стръмния баир в София и предвидливо съм тръгнал по-рано, за да избегна голямата навалица. Влизам в залата и всички столове са заети. Не че съм се и надявал да седна. Купувам си книгата и заемам място за официалното представяне. Идва един приятел и си говорим, докато дойде време. С наближаване на обявения час залата вече се изпълва като китайски магазин за ориз. Жегата набъбва от скупчените хора и макар и да стоя до една колона има желаещи да минат още по-напред през мизерния процеп между мен и стълба.

Идва моментът думата да вземе авторът. Той както винаги е скромен, с чувство за хумор и малко изненадан. Много добре си спомням как съм му казвал, че трябва да преиздаде първата си книга от два тома. В момента в който казва, че е очаквал да дойдат десетина души се оглеждам около себе си и без да съм прецизен виждам поне 200 човека. Търпеливи да чакат и тихи да чуят какво има да каже господин Иво Иванов. Авторът на разказите, които той твърди, че се разказват сами. Аз не съм експерт в разказването, но ми се струва, че отново е твърде твърде скромен. "Кривата на щастието" е книгата, която само доказва, че в случая не съм пристрастен, а просто обективен. Подарил съм я на близките си приятели. Ненатрапчиви поуки има за всеки. Няма нужда да разбираш от спорт, да обичаш спорта, да си философ.

Следва отново онзи смут отпреди две години при представянето на "Кривата на щастието". Отново сме много и вече се е оформила опашка. Гледката вече е позната. Човекът с шапката и голямата усмивка зад микрофона също. Твърди, че не е писател, но аз за краставици толкова народ не съм виждал. Рецептата е ясна и Иво я казва направо - в тези истории е вложил сърце. А кое не се получава, когато вложиш сърце?! В едно вълче и жестоко време искреността и сърдечността са толкова кът, че чак е невероятно когато ги срещнеш. Скептицизмът веднага пуска алармата - измама е. Нещо не е наред. Всъщност всичко си е наред и единствената измама е, че срещу множеството с книги в ръце не стои един талантлив творец и човеколюбец.

Стилът на Иво Иванов не подлежи на коментар. Който е чел знае, а който не е - не може да се (пре)разкаже - към близката книжарница е решението. Книгата като битие упорито се бута към етикета демоде, нападната вероломно от всякаква електроника, но не се предава. Четящите (старомодните) знаят, че ароматът на хартия и усещането да прелистиш не могат да се заменят от докосването на екрана и отличното чувство, че няма батерия, която да свърши всеки момент. Има книги, които можеш да прочетеш от корица до корица за 2-3 дни. Сами те подканят да не ги оставяш преди това. Има и такива за които трябва време - да поемеш дъх, да позабършеш очите, да поразмислиш. 15-20 страници, които разтърсват и изчерпват силите на душата, за да й дадат нов тласък и да закърпят някоя пукнатина по нея.

Жега ми е, седя три часа прав и усещам лека болка в прасците, но нищо от това не ми разваля доброто настроение. Чакам и не бързам за никъде. А не съм от тия, които спортуват чакане, пет минути на касата на някой магазин и вече съм раздразнен за убитото време. Точно заради убитото време. На тази опашка съм и без часовник, не ми пука колко е часа. Навън през това време са развихри буря. Гръм удари толкова близо, че направо падна пред един от прозорците. Около мен са предимно млади хора, момичета, момчета, на компании, стоят и си говорят, докато се доредят. Никой не си тръгва. А там в края на залата, въпреки че има стол и масичка, Иво стои прав и не удря един размацан подпис и кой откъде е. За всеки има по няколко думи, едно послание в книгата и една прегръдка и снимка до следващата среща. Уважението е взаимно. Някои си носят и предишната книга за дубъл автографи. Разбира се, че той не отказва.

Наближава и моят ред за личната среща с автора. След толкова часове на приказки, подписи и светкавици в очите, срещу мен стои засмян и ведър писателят с неподражаемия стил и майтапчийския дух. "Дака, ти пак чака много" и едно мъжко ръкостискане поставят началото на кратък разговор. Две снимки да увековечим момента и е време да отстъпя място на следващите желаещи да имат личен спомен с Иво. Всеки има какво да му каже или да го попита и никой няма да си отиде без да има шанса да го направи. Всеки си тръгва с усмивка и над 500 страници, които започват с лично послание. Печалбата е 100%.

Опашката е толкова дълга, колкото когато бях от последните на нея. Тръгвам си и започва нова буря. Вятърът е брутален, дървета се гънат, а само след 2-3 минути съм под козирката на една стара кооперация и до мен млада двойка чака да попремине. Стоим си тримата, по улиците реки, колите карат на аварийки и разплискват водата по тротоара. Момчето завързва едната обувка на момичето. Кавалер. Какъв завършек на вечерта. От жегата няма и помен. Бурята се ожесточава, гърми, трещи. Неочаквано се сдобивам с транспорт. Докато пристигне, летният дъжд вече се е укротил и минавам през залата за още една кратка среща с Иво и на входа се разминавам с две момичета с книги в ръце и задоволство на лице. Час по-късно и една бира по-късно от моя страна, той все още е на крака и раздава автографи, останали са вече десетина човека в опашката. Не съм изненадан. Разменяме още няколко думи и вече трябва да изчезвам. "Отвъд играта" оцеля отвъд бурята. Книгите имат своята власт над времето.

Така е и с хората. Така е и с творците сред тях. Иво е дълбоко убеден, че всеки е творец. Склонен съм да подкрепя тезата му. Всеки може да създаде нещо трайно, смислено и хубаво. Всеки има своята история. Иво Иванов има много истории. Някои са го намерили сами, някои са го търсили дълго, някои са си лично негови. Той няма да си го каже, но историите му ще го кажат вместо него. Историите му го намират, защото искат да излязат на светло в най-хубавата си форма. Както се казва - всеки (разказ) си намира майстора. А всеки майстор заслужава признание.

Соколе, благодаря!