Едно
от най-хубавите качества на музиката
е, че на нея често не й трябват думи, а с
тях трудно може да бъде описана. Всеки
я усеща според себе си и две еднакви
ноти не звучат еднакво за двама души. В
това е голямата магия. Музиката е
универсален език, не е нужен преводач,
речник, нищо. Няма значение откъде си,
къде си, какъв си.
Не
съм по религиите, мистиките, ретроградните
планети, комети и т.н. Не вярвам в
предимството на някое вярване пред
останалите. Не ми пука, че е петък 13-ти.
Макар че денят в България съвсем не беше
добър, с поредните загинали на пътя. Да
се хвърля вината върху деня и датата ми
се струва доста жалко. Отидох на концерт
за който си бях взел билет няколко месеца
по-рано. Да си почерпя душата. С Горан
Брегович. Отново.
Брега
се появи на сцената, но преди да започне
същинската част на концерта, говори. На
английски, както винаги го прави. Беше
разбрал за катастрофата и изрази
съболезнованията си към България. После
разказа една интересна история, която
си струва да се преразкаже. Един евреин
се молел на стената на плача в Йерусалим
години наред, питали го веднъж защо
всеки ден го прави, а той казал, че се
моли на господ всички да живеят в мир и
разбирателство. На последвалия въпрос
има ли успех молитвата, отвърнал Имам
чувството, че говоря със стена. А
тълкуването на Брега е, че господ не е
поставил в плановете си да ни научи как
да живеем заедно, на това трябва да се
научим сами.
А
кой знае това по-добре от хората на
Балканите. Колко култури са минали
и останали по тия земи, да живеят една до
друга, една с друга, една против друга.
Всякак. В колко богове вярват хора, които
живеят на относително малка площ, но на
обилно напоена с кръвта на раздорите
земя. И колко още е нужно, за да се
разберем. Някак. А как по-добре освен с
музиката. Тя говори на всички ни, дори
когато сложим текст какъвто ни отговаря
на нас и страстно вярваме, че песента е
наша. А на нея в своята версия се забавлява
(понякога тъгува) всеки. Без значение
от религия, националност, пол и т.н.
Горан
Брегович представи новия си албум –
Три писма от Сараево. Един град, който
донесе на Балканите и по-конкретно на
тогавашна Югославия единствената
Нобелова награда за литература – с
„Мостът на Дрина“ на Иво Андрич. Град
на многообразието, столица на една
държава, която е разделена на три –
хървати, бошняци и сърби. Които се карат
дали езикът на който говорят е хърватски,
сръбски или босненски, а ходят заедно
на уроци по немски. А това разделение
не е само по националност, това са
католици, мюсюлмани и православни. Всеки
със своята църква, вярване и бог или
поне трактовка на божието послание.
Сараево – последният балкански град
свидетел на свирепостта на човешката
природа. Трите писма символизират
всъщност точно това богатство на Сараево,
който невинаги е бил размирен и кървав.
Както и Балканите макар и за малки
периоди в пребогатата си история.
Нарочно
не бях слушал нищо от новия албум. За да
не съм предубеден от студийния запис,
за да не знам какво да очаквам, как звучи,
какво е като жанр, все едно това при
Брегович съществува като понятие.
Неговата гениалност за мен винаги е
била в това му умение да събере балканците,
да ги накара да работят заедно, да звучи
чудесно (в буквалния смисъл) и да покори
света с таланта им. Да покаже пъстротата,
лудостта, буйният нрав и богатата
душевност на хората, които също ходят
под слънцето и си носят своите мечти в
сърцето. Очарователно е. Да видиш, че
това не е мираж, а много успешна истинска
история.
Истинска
наслада. Както винаги е било на концерт
на Брега. Рязка смяна на ритъма, затихване,
последвано от огромна вълна от звук,
богат, мощен звук. Сякаш пада огромна
вълна. Енергия. Тази неповторима и
незаменима балканска енергия. На моменти
драматично, сякаш се разиграва битка.
Нещо подобно на Кармина бурана, някакъв
марш на смелостта и отчаянието. Двете
съставки, които никога не напускат
душата на балканеца. Достатъчно луд и
упорит. Страст. Много страст. Едно такова
усещане като влюбване, един лек гъдел,
една неудържима усмивка, радост. Красота.
Не знам дали ако не си роден по тия земи
си способен да се насладиш така пълноценно,
да разбереш смисъла на всеки акорд.
Брегович умее да разказва. Да развълнува.
Да зареди душата, която за щастие за
разлика от модерните телефони не стои
всеки ден в контакта. На нея й стигат и
такива спорадични срещи в някоя концертна
зала или киносалон, театър или просто
една поляна с хубава гледка. Но какъв
би бил животът без музика? И то без онази
музика, която се свири пред очите. От
хора. В епохата на джаджите. Безценно.
Една цигулка в ръцете на хубава жена е
способна да развълнува милиарди пъти
повече от изфабрикувана музика на
програма с която може да работи и котката,
само да не потроши екрана.
Не
знам за друг музикант на чийто концерт
можеш да имаш усещането, че си на опера,
на стадион или в кръчмата и когато си
отидеш да си убеден, че си бил на всичките
места, а всъщност си стоял на своя половин
квадратен метър. И така е като тръгнеш
от Любляна до най-източните части на
Балканите. От снеговете на Алпите до
ръба на Азия. Живеят хора, които се
забавляват с акордеон, китара, цигулка,
гайда, тромпет и в кръчмите отиват да
си оставят грижите. А ако на следващия
ден пак ги видиш там, то е просто, защото
грижите рядко ги напускат, както и
желанието да се забавляват. А Брегович
показа на света циганската музика,
показа и балканската, а започна
музикантския живот като рокаджия. Знаел
е Горан, че и ние имаме музика като рока
– за всеки и навсякъде, само да имаш
сърце и душа. Затова не може да омръзне
да слушаш Брегович, колкото и пъти да
те разстрелва с „Калашников“, ще
възкръснеш за още. Всичко е въпрос на
сърце и душа.
На
Брега – властелинът на балканската
музика
Хвала
ти пуно, маjсторе!
