а трябваше ли да е така

Живях, търсейки човек, когото да обичам.
Обичах с надеждата, че обичта ражда обич и ще бъда обичан.
Надявах се да съм ценен и нужен.
Исках да има някого на този свят, който го боли от моите болки.
Всичко затъна в разруха.
Цял живот се борех да бъда нещо повече. Да не се примиря с посредствеността.
Тревожех се за бъдещето, обвинявах се за миналото.
Търсех вината в себе си. Без да разбирам, че не ми е нужен целият този товар.
Без да знам, че мога и да бъда лош, суров и егоистичен.
Всъщност трябваше да съм просто човек. Да се радвам, да ме боли.
Да побеждавам, да губя, да се веселя, да скърбя. Да пия, да развратнича, да ми горчи.
Да съжалявам за направено и ненаправено.
Падах много пъти, но винаги в опит да направя крачка напред.
И обичах. И бях наранен. И разбрах, че не съм господар на утрешния ден.
И наранявах. И опитвах да оправя непоправимото. Искаше ми се да бъда специален.
С хилядите си желания живеем и умираме. Дано поне няколко се сбъднат, докато сме живи.