Нищо не си отива завинаги

Не ме интересува какъв цвят е косата ти, нито дали си се гримирала. Дали си сменила парфюма и дали още палиш цигара, докато си разбъркваш кафето и си махаш фибите. Дали пак слагаш ластик за коса на китката си, като малко момиченце. Не че си спряла да ме вълнуваш. Не че съм забравил. Дори признавам, че искам да те видя. Но не да те зърна случайно и отдалеч, колкото чертите ти отново да преповторят образа ти в мен. Така както искам да те видя аз, както винаги съм те гледал. Да те прегърна в обятията си. Толкова силно, че да усещам дъха ти по себе си. Да заровя лице в косите ти и да те целувам по челото, устните и врата. Да мълча и да потръпна. Да усетя ръцете ти, докато закривам дланите ти с моите, а после ги заключваш около гърба ми. Да искам да усетиш всичко, което бушува в мен и не ми дава покой. Искам да бъдеш щастлива. А повече от всичко искам да бъдеш щастлива с мен. Сигурно съм луд. Сигурно съм глупав. Сигурен съм, че не всяко минало няма и свое бъдеще. Бях сигурен, че не ме обичаш. Днес вече не изпитвам сигурности, но не съм изоставил и плахата надежда. Надеждата, че нищо не си отива завинаги. Никоя обич не свършва с раздялата.

"Не сме заедно, не сме приятели, сега сме двама непознати, които знаят много един за друг"

И единият от нас винаги ще иска да се запознаем отново, но не и за да бъдем приятели.