Разхождам се.
Вече не знам за кой ден. Крещя „Оставка“,
„Мафия“ и ми омръзна да се правят, че
не ме виждат и не ме чуват. Трябвам им
само като дойдат изборите – тогава
гласът ми им е най-важното. Никога не
съм им вярвал. На демагози със зализани
перчемчета, издути коремчета и разни
лъскави костюмчета. Научили се да
приказват в стилистиката на лъжата без
окото да им мигне. Велики на обещания и
кухи откъм съдържания. Измет докопала
се до власт, самозалепила си етикета
„елит“.
Омръзна ми.
Търпението ми премина абсолютната нула.
Напълно съм наясно, че с тия мирни
разходки за здраве вечер нищо няма да
се промени. Не ги мразя безплатно –
платих с половин живот. Помня митингите
от 1990 г, когато родителите ми ме мъкнеха
на раменете и ръцете си. За да вкуся тая
свобода, която те бяха жадували и за
която само бяха подучули отнякъде. Имаше
ентусиазъм и надежди, че идва доброто,
което ще заличи злото.
24 години по-късно
те вече не протестират. Излъгани,
разочаровани и смазани от настоящото
си битие. Гордостта им от членството в
НАТО и ЕС нещо не ги топли особено на
фона на радиаторите зимата и хладилника
целогодишно. Милиони българи бяха
принизени до скотската борба да закрепиш
месеца и милиони българи имат дългове,
за да се опитат в следващия месец да
заличат дефицита на предишния.
Комунистите
само се прекръстиха на социалисти.
Създадоха си и една етническа партия,
която да е винаги верен съюзник с
гарантираното си присъствие в парламента.
Демократите се оказаха притежатели на
партийни книжки и се изпокараха кой е
по-велик и всеки сам си направи партия,
която да го боготвори. Стигна се и до
царско управление от републикански тип
– той си взе каквото смяташе за свое и
си изгради екип от децата на ЦК на БКП,
наречени юпита. Завършили престижни
западни университети с парите на народа.
Върхът на политическото безсилие и
измамничество беше достигнат със
създаването и на мутренска партия.
Застрахователният и охранителен бизнес
вече беше твърде тесен за широките плещи
на борчетата. Така охранителят на Тодор
Живков и бивш пожарникар извървя
стъпалата към върховната власт на
министър-председател.
Стига с историята
и политиката. Нека думата вземат фактите.
Комунизмът уж си отиде. Веднъж през 1989
г, а после още веднъж през 1997 г. Безпардонна
лъжа. Разни „австрийски“ инвеститори
се загрижиха за България и взеха да
наливат пари. А всъщност май чисто и
просто връщат обратно парите на българите.
Закриха се и продължават да се закриват
болници, училища, заводи, спортни клубове,
цели села изчезнаха от картата. За сметка
на това никнат молове – най-новата
страст на богатите с която да доизточват
бедните. Може да си болен и прост, но все
пак трябва да си модерен. На ония в
парламента всъщност не им пука, ама хич.
Те искат глупав народ. Да го бият, да го
стрижат, да го ебат – както им хареса.
Покорни слуги, които да им пълнят двойните
и тройните гуши. Обещават щедро за в
бъдеще, а през това време пратиха децата
си в чужбина, защото им е пределно ясно,
че са си некадърници и от тая държава
освен лично облагодетелстване не могат
да направят нищо повече.
За техен най-лош
ужас се оказа, че в България все още има
хора с акъл, с воля и с непримиримост към
свинщината от глозгането на кокала, към
наглостта, лицемерието, липсата на морал
и усещането за безнаказаност и
безконтролност. Никакъв имунитет не
може да ги спаси от народния гняв.
Народното творчество винаги намира
находчив начин да изкаже мнението си.
Със сарказъм, с ирония, с черен хумор.
Черен като всекидневието. Никой не иска
обратно комунизма, освен тези, които
имаха и продължават да имат облаги от
него. Мечтата на мнозинството от българите
през 1990 г се състоеше в това да има
японски телевизор и немски автомобил.
Другата по-открояваща се и обща беше да
може да пътува свободно. Днес може да
си купиш всичко и да отидеш почти
навсякъде, но все по-малко хора имат
възможността.
Като водеща и
единствена сила в течение на близо
половин век само БКП имаше възможност
да създаде олигархията. Пред очертаващия
се ясен крах на комунистическия строй
капиталът бързо е разпределен сред
доверени лица, които срещу възможността
да живеят луксозно с част от средствата,
продължават да са верни на червената
върхушка. Досиетата, които така и не
бяха разсекретени, продължават да са
чудесен инструмент за натиск. От своя
страна олигарсите създадоха медии,
които да насочват общественото мнение
в една или друга насока. Според както е
удобно и угодно. Като в оня брадат
комунистически виц – Отишъл Сталин в
затънтен край на СССР, където населението
изнемогвало от беднотия. Застанал на
трибуната и пита – Заплати получавате
ли? - Получаваме, отвръщат хората. -
Пържоли ядете ли? - Ядем. - Дрехи имате
ли? - Имаме. - А вестник „Комсомолская
правда“ получавате ли?, пита накрая
вождът и хората отговарят – А как щяхме
да знаем, че имаме заплати, пържоли и
дрехи. Пропагандата и компроматите си
остават основната сила на комунистите.
„Политиците“
не крият презрителното си отношение
към „тълпата“, освен в предизборно
време. Обичат да говорят, че ефикасността
на българския труд е изключително ниска
и хората са неподготвени. Без да си дават
сметка, че сами плюят по себе си. Народът
си има своята вина и основната е, че
твърде дълго ги търпеше. Срещу заплата
от 310 лв пожелавам успех и късмет на
всеки депутат да преживее 30 дни. Пределно
ми е ясно, че това е напълно невъзможно,
след като те толкова харчат за ден. Време
е лошата им преценка да им изиграе лоша
шега. С всеки изминал ден „властта“
прави все по-голяма крачка към влизането
в пропастта. Назначаването на мошеници
и роднини не спря. Връщането на фигурки
от Тройната коалиция само доказва що
за смешници се докопаха и тоя път до
шанс да си играят с бъдещето и парите
на народа. Най-лошото е, че тяхното
дебелокожие няма да им позволи да си
тръгнат цивилизовано.
Последният близо
четвърт век мога да категоризирам като
един доста посредствен филм, в който
някои сцени се повтарят. Лентата взе да
се изхабява от прожекции. Сценаристите
не могат да предложат нищо ново. Всички
знаят кои са лошите и се очаква те да си
получат заслуженото. Не става дума за
субсидии или нови лимузини, които да не
миришат на старите им оргии. През 1997 г
се скриха в тоалетните на парламента.
Лайната си ги влече към клозета. Този
път е време категорично и решително да
им се пусне водата. Жалко за доматите и
яйцата, които загинаха в един неравен
бой със свинете и кокошките, които си
въобразяват, че са нещо повече от
останалите. Много жалко за тях, че
отказват да разберат уроците на историята,
които ясно показват какво се случва,
когато българинът загуби търпение. На
тях любимата им част от българската
история е за свинарчето, което станало
цар. Това е тяхното доказателство, че
заслужават шанс. Срещу такава сган не
може да се бориш културно и с интелект.
Свинята си е свиня и не си дава кочината
без бой.
Не подстрекавам
никого към насилие. Споделям мнението
си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар