Първата любов не се забравя, а аз моята не я помня. По-точно не помня кога е започнала. Откакто имам съзнателен живот гледам футбол и макар и да не ми харесват много неща, които се случват с най-великия спорт, продължавам да се вълнувам от него. Първият отбор (извън България), който гледах по набиращите скорост кабеларки, предаващи Скай Спортс абсолютно пиратски, беше Арсенал. Преди Арсен Венгер. Доста различен като стил и сила, но много борбен и сплотен състав, който бързо ми спечели симпатиите.
Сиймън, Диксън, Уинтърбърн, Киоун, Адамс, Райт, мениджър Джордж Греъм. На "Хайбъри", малкият китен вечно пълен стадион, на който зрителите на първите редове буквално бяха на ръка разстояние от терена. Отбор със защита, която отдавна е в учебниците по футбол, с един изобретателен гамен отпред, който стана голмайстор №1 на клуба (преди да се появи Анри) и един луд пренос на топката от единия край на игрището към другия. Всеки става привърженик на клуба, който отговаря на неговата лична лудост. Има си магия, има си тръпка, има си адреналин, само футболните хора разбират какво имам предвид.
И като всяко дете имаше и мечти. Да спася някой удар като Сиймън, да вкарам гол като Йън Райт. Да имам тениска на любимия си футболист. Лондон беше много далечен. ЕС също. Нямаше нискотарифни полети. Имаше визи и куп проблеми. Спомням си, че бях писал писмо на Сиймън, че искам негов екип на Арсенал. Една тъмножълта тениска с надпис JVC и старата хералдическа емблема. Не му го пратих. Когато имах компютър с интернет може би вторият и със сигурност първи футболен сайт, който посетих беше arsenal.com.
С появяването на Арсен Венгер много неща се промениха. През първите години към все по-добро, клубът навлезе в модерните времена, заигра красив и бърз футбол, стана редовен участник сред най-силните в Европа, сдоби се с нов стадион почти два пъти по-голям от "Хайбъри". Онзи вълшебен сезон без загуба. Два финала в евротурнирите. Два дубъла. Имаше и много разочарования, но Венгер сам по себе си е епоха, може би последният мохикан от старата школа в модерните дни.
Времената се променят, играта се променя, само любовта си остава. Арсенал никога не беше идвал в България. Случи се. Докато отивах към стадиона си мислех, че предстои да видя Алексис Санчес, Месут Йозил, Аарън Рамзи и т.н. Бързи, технични, истинска футболна поезия. Топ играчи в най-пълния смисъл на думата. "Топчиите" в София. На 20 минути пеш от мен. Арсенал в България. Мечтата на едно невръстно дете се сбъдваше на един мъж. Арсенал обиколи навсякъде - Сърбия, Хърватия, Гърция, Румъния, Турция. Най-сетне дойде. Дойде, видя и победи. Но резултатът не беше най-важното. За мен. Победата беше само украшението на вечерта. И то какво украшение. Голът на Йозил се разигра пред очите ми. В абсолютния дух на Арсенал - с борба, с техника, с мисъл, с красота, с най-доброто което предлага футболът.
Една мечта се превърна в спомен. Една среща, която беше обречена да се случи. Един мач, който не можеше да бъде по-добър пример за Арсенал. 130-годишният Арсенал, на великия Чапман, на Греъм, на Венгер, на който поеме нататък. Стилът се променя като облеклото, но същността си остава същата. Victoria Concordia Crescit - латинското мото на клуба - Победа чрез хармония.
Веднъж артилерист - завинаги артилерист!
Няма коментари:
Публикуване на коментар