3 часа и 5 минути. Толкова време ни разделя. Стои помежду ни като константа. А понякога се свива или разтяга. Може би някога сме били и толкова близо, че не е съществувало. Аз съм тук, а ти си там. Или ти си тук, а аз съм там. Когато мислим един за друг. Когато си спомняме, че ни има. Живеещи в паралелни светове, а под едно слънце и луна. Понякога може би и под общ дъжд или срещу един и същ вятър. Кой знае. Разделени от граници. Една "истинска" и още кой знае колко също измислени. Всеки със своя живот. Какъвто такъв. Разстоянието помежду ни се предава пред скоростта на мисълта. Всеки път когато помислим за другия. Когато се чудим дали се усмихва, дали липсваме, дали мисли за нас. Случва се и да мислим едновременно за това, но не знаем. А само ако знаехме... Щяхме да се усмихнем. Така от сърце. Кратко. Да се зарадваме. Макар и за миг. Но колко може да означава този миг и тази мисъл. Колкото усмивката върху лице което е откраднало малко от съня ни. Ако ти се усмихваш когато се сещаш за мен и се опитваш да го скриеш като дете направило пакост - значи няма разстояние между нас. Защото ме носиш в едно кътче от себе си и понякога ми даваш да изплувам в очите ти или да се отпечатам в ъглите на устните ти. Когато ти е мъчно и си ядосана ме превръщаш в сълза, която те напуска, след като те е помилвала по лицето. С надеждата, че този път наистина си отивам. За доброто и на двама ни. За да можем да живеем спокойни, че на другия му е по-добре без нас. Може би. Знаеш ли, между нас никога не е имало нищо. Нито време, нито разстояние. Всъщност това е най-тъжното и най-хубавото в нашата история. Нас ни има. Съществуваме. В паралелни светове под едно небе. Знаем един за друг. Повече отколкото ни се иска дори. Всеки с живота си. Тръгнали в някаква посока, след нещо или с някого. Няма да се обръщаме и да се оглеждаме. Ще си оставим лукса понякога само да си спомняме, че ни има. Един без друг. Щастливи, нещастни, сами или пък не. Все така красива. Ще се връщаш като сълза, усмивка, песен. И аз все така ревниво ще те пазя. Сякаш можеш да се изхабиш и да те загубя. Все едно си моя. Красавица без звяр. И ще помоля някой вятър да се направи на заблуден и да ти донесе послание от мен. Да се залута в косите ти и да ти нашепне. Да ти каже колко си хубава когато се смееш. Да те убеди, че си един ходещ разкош. Да ти благодари. 3 часа и 5 минути. Понякога щастието е толкова близо и далече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар