Обичал ли си? Поне веднъж. Така искрено, наивно, сякаш завинаги. Сигурно. Страдал ли си? Повече от веднъж. Така гневно, сърдито, сякаш завинаги. Случвало се е. Както да слушаш Шабан Шаулич. "Краля на народната музика", на сръбската и/или югославската музика. Певецът с перуката, а после и без нея. Човекът за когото ако си се родил на Балканите си чувал поне веднъж. А ако си го слушал и милион пъти. Честно казано не си спомням кога за пръв път съм чул песен на Шабан. Но пък много добре си спомням когато се влюбвах за пръв път и разочарованията на увлеченията. Когато ти се струва, че си първият човек, който изпитва и сладостта и горчилката на чувствата. А после чуваш песен, която разказва за тебе, а всъщност разказва за хиляди, милиони като теб. Защото отвътре хората не са толкова различни колкото отвън.
Та Шабан пееше, карайки само на слух и без да разбирам съвсем добре по онова време, "бог може и да ти прости, но моето сърце не". Нека й прощава бог. Аз съм на страната на Шабан. Шабан Шаулич, който загина нелепо на пътя в Германия. Стана ми толкова мъчно, сякаш е умрял най-близък. Бил съм му на концерти, имах това щастие да го чуя и видя на живо. Именно щастие. Защото и когато пееше най-тъжните песни, когато сърцето плачеше и очите се замъгляваха, беше щастие и ще си остане такова. Такъв глас, такава емоция, такова освобождаване. Пееш си с Краля и ти олеква. Майната им на всички нещастни и несбъднати любови, на всички белези в душата, на отишлите си и на тия дето ще си отидат. Животът е такъв. Има аптека за душата и има един кардиолог за сърцето, а единствената рецепта е билет и два часа терапия. И няма да пиша в минало време.
50 години на сцена. Албуми, концерти, участия, песни. Кариера каквато мнозина биха искали да имат. Глас какъвто не могат да имат. Както гласи един популярен лаф - Когато Шабан запее, самолетите спират във въздуха. И го слушат и хора, които по принцип слушат съвсем друг стил музика. Шабан е на сватбите, на разделите, в добрите и лошите мигове, а е там, защото е за всеки повод и момент. Дори и в тишината. Когато си се уморил от всичко и не ти се говори. Оставяш го да говори вместо тебе. Мълчиш и слушаш как друг разказва живота ти сега или преди 2, 5, 10 години. И в един момент си викаш Шабане, Шабане...
Благодаря ти за всички песни, сълзи и щастие. Защото всички, които обичаш в живота можеш да свържеш с някоя песен и са ти подарили и сълзи и щастие. А след теб остава наследството на песните, които ще живеят да разказват за Краля на народната музика, който нямаше поданици, а братя по душа, крале на своята радост и болка.
Сбогом, легендо!
Шабан Шаулич - Ангелски врати
Отворете се ангелски врати
отворете се за още един брат
тъжно е сърцето, заради жената която обичам
дошъл съм на Бога да се моля
припев:
Ще се моля в самота
заради греховете на една жена
прости й, Боже
че измами мене
Ще се моля в самота
и ще запаля за нея свещ
Бог може и да прости
но сърцето няма
Моята любов с друг е била
моята любов е стъпкала
за нея не съм останал единствен
а Бог казва изневярата не струва
Едно
от най-хубавите качества на музиката
е, че на нея често не й трябват думи, а с
тях трудно може да бъде описана. Всеки
я усеща според себе си и две еднакви
ноти не звучат еднакво за двама души. В
това е голямата магия. Музиката е
универсален език, не е нужен преводач,
речник, нищо. Няма значение откъде си,
къде си, какъв си.
Не
съм по религиите, мистиките, ретроградните
планети, комети и т.н. Не вярвам в
предимството на някое вярване пред
останалите. Не ми пука, че е петък 13-ти.
Макар че денят в България съвсем не беше
добър, с поредните загинали на пътя. Да
се хвърля вината върху деня и датата ми
се струва доста жалко. Отидох на концерт
за който си бях взел билет няколко месеца
по-рано. Да си почерпя душата. С Горан
Брегович. Отново.
Брега
се появи на сцената, но преди да започне
същинската част на концерта, говори. На
английски, както винаги го прави. Беше
разбрал за катастрофата и изрази
съболезнованията си към България. После
разказа една интересна история, която
си струва да се преразкаже. Един евреин
се молел на стената на плача в Йерусалим
години наред, питали го веднъж защо
всеки ден го прави, а той казал, че се
моли на господ всички да живеят в мир и
разбирателство. На последвалия въпрос
има ли успех молитвата, отвърнал Имам
чувството, че говоря със стена. А
тълкуването на Брега е, че господ не е
поставил в плановете си да ни научи как
да живеем заедно, на това трябва да се
научим сами.
А
кой знае това по-добре от хората на
Балканите. Колко култури са минали
и останали по тия земи, да живеят една до
друга, една с друга, една против друга.
Всякак. В колко богове вярват хора, които
живеят на относително малка площ, но на
обилно напоена с кръвта на раздорите
земя. И колко още е нужно, за да се
разберем. Някак. А как по-добре освен с
музиката. Тя говори на всички ни, дори
когато сложим текст какъвто ни отговаря
на нас и страстно вярваме, че песента е
наша. А на нея в своята версия се забавлява
(понякога тъгува) всеки. Без значение
от религия, националност, пол и т.н.
Горан
Брегович представи новия си албум –
Три писма от Сараево. Един град, който
донесе на Балканите и по-конкретно на
тогавашна Югославия единствената
Нобелова награда за литература – с
„Мостът на Дрина“ на Иво Андрич. Град
на многообразието, столица на една
държава, която е разделена на три –
хървати, бошняци и сърби. Които се карат
дали езикът на който говорят е хърватски,
сръбски или босненски, а ходят заедно
на уроци по немски. А това разделение
не е само по националност, това са
католици, мюсюлмани и православни. Всеки
със своята църква, вярване и бог или
поне трактовка на божието послание.
Сараево – последният балкански град
свидетел на свирепостта на човешката
природа. Трите писма символизират
всъщност точно това богатство на Сараево,
който невинаги е бил размирен и кървав.
Както и Балканите макар и за малки
периоди в пребогатата си история.
Нарочно
не бях слушал нищо от новия албум. За да
не съм предубеден от студийния запис,
за да не знам какво да очаквам, как звучи,
какво е като жанр, все едно това при
Брегович съществува като понятие.
Неговата гениалност за мен винаги е
била в това му умение да събере балканците,
да ги накара да работят заедно, да звучи
чудесно (в буквалния смисъл) и да покори
света с таланта им. Да покаже пъстротата,
лудостта, буйният нрав и богатата
душевност на хората, които също ходят
под слънцето и си носят своите мечти в
сърцето. Очарователно е. Да видиш, че
това не е мираж, а много успешна истинска
история.
Истинска
наслада. Както винаги е било на концерт
на Брега. Рязка смяна на ритъма, затихване,
последвано от огромна вълна от звук,
богат, мощен звук. Сякаш пада огромна
вълна. Енергия. Тази неповторима и
незаменима балканска енергия. На моменти
драматично, сякаш се разиграва битка.
Нещо подобно на Кармина бурана, някакъв
марш на смелостта и отчаянието. Двете
съставки, които никога не напускат
душата на балканеца. Достатъчно луд и
упорит. Страст. Много страст. Едно такова
усещане като влюбване, един лек гъдел,
една неудържима усмивка, радост. Красота.
Не знам дали ако не си роден по тия земи
си способен да се насладиш така пълноценно,
да разбереш смисъла на всеки акорд.
Брегович умее да разказва. Да развълнува.
Да зареди душата, която за щастие за
разлика от модерните телефони не стои
всеки ден в контакта. На нея й стигат и
такива спорадични срещи в някоя концертна
зала или киносалон, театър или просто
една поляна с хубава гледка. Но какъв
би бил животът без музика? И то без онази
музика, която се свири пред очите. От
хора. В епохата на джаджите. Безценно.
Една цигулка в ръцете на хубава жена е
способна да развълнува милиарди пъти
повече от изфабрикувана музика на
програма с която може да работи и котката,
само да не потроши екрана.
Не
знам за друг музикант на чийто концерт
можеш да имаш усещането, че си на опера,
на стадион или в кръчмата и когато си
отидеш да си убеден, че си бил на всичките
места, а всъщност си стоял на своя половин
квадратен метър. И така е като тръгнеш
от Любляна до най-източните части на
Балканите. От снеговете на Алпите до
ръба на Азия. Живеят хора, които се
забавляват с акордеон, китара, цигулка,
гайда, тромпет и в кръчмите отиват да
си оставят грижите. А ако на следващия
ден пак ги видиш там, то е просто, защото
грижите рядко ги напускат, както и
желанието да се забавляват. А Брегович
показа на света циганската музика,
показа и балканската, а започна
музикантския живот като рокаджия. Знаел
е Горан, че и ние имаме музика като рока
– за всеки и навсякъде, само да имаш
сърце и душа. Затова не може да омръзне
да слушаш Брегович, колкото и пъти да
те разстрелва с „Калашников“, ще
възкръснеш за още. Всичко е въпрос на
сърце и душа.
3 часа и 5 минути. Толкова време ни разделя. Стои помежду ни като константа. А понякога се свива или разтяга. Може би някога сме били и толкова близо, че не е съществувало. Аз съм тук, а ти си там. Или ти си тук, а аз съм там. Когато мислим един за друг. Когато си спомняме, че ни има. Живеещи в паралелни светове, а под едно слънце и луна. Понякога може би и под общ дъжд или срещу един и същ вятър. Кой знае. Разделени от граници. Една "истинска" и още кой знае колко също измислени. Всеки със своя живот. Какъвто такъв. Разстоянието помежду ни се предава пред скоростта на мисълта. Всеки път когато помислим за другия. Когато се чудим дали се усмихва, дали липсваме, дали мисли за нас. Случва се и да мислим едновременно за това, но не знаем. А само ако знаехме... Щяхме да се усмихнем. Така от сърце. Кратко. Да се зарадваме. Макар и за миг. Но колко може да означава този миг и тази мисъл. Колкото усмивката върху лице което е откраднало малко от съня ни. Ако ти се усмихваш когато се сещаш за мен и се опитваш да го скриеш като дете направило пакост - значи няма разстояние между нас. Защото ме носиш в едно кътче от себе си и понякога ми даваш да изплувам в очите ти или да се отпечатам в ъглите на устните ти. Когато ти е мъчно и си ядосана ме превръщаш в сълза, която те напуска, след като те е помилвала по лицето. С надеждата, че този път наистина си отивам. За доброто и на двама ни. За да можем да живеем спокойни, че на другия му е по-добре без нас. Може би. Знаеш ли, между нас никога не е имало нищо. Нито време, нито разстояние. Всъщност това е най-тъжното и най-хубавото в нашата история. Нас ни има. Съществуваме. В паралелни светове под едно небе. Знаем един за друг. Повече отколкото ни се иска дори. Всеки с живота си. Тръгнали в някаква посока, след нещо или с някого. Няма да се обръщаме и да се оглеждаме. Ще си оставим лукса понякога само да си спомняме, че ни има. Един без друг. Щастливи, нещастни, сами или пък не. Все така красива. Ще се връщаш като сълза, усмивка, песен. И аз все така ревниво ще те пазя. Сякаш можеш да се изхабиш и да те загубя. Все едно си моя. Красавица без звяр. И ще помоля някой вятър да се направи на заблуден и да ти донесе послание от мен. Да се залута в косите ти и да ти нашепне. Да ти каже колко си хубава когато се смееш. Да те убеди, че си един ходещ разкош. Да ти благодари. 3 часа и 5 минути. Понякога щастието е толкова близо и далече.
Карам си една спокойна вечер, когато телефонът ми звъни някак международно - един приятел-"емигрант" иска нещо да ми се похвали. Разговорът започва с "Имам 2 билета за мач на Борусия (Дортмунд), а няма с кой да отида" и ми показва билетите. Само минута по-късно ми съобщава, че в събота летя за Германия. И така изведнъж се оказва, че като не си чета хороскопа не съм разбрал, че ми предстои пътуване и радост, както се шегуваме с него. Мач. На Борусия. На стадиона в Дортмунд. Финал. Черешката на тортата - срещу Байерн (Мюнхен). Там където се кове желязото - преди многото пари, там където работи школата и шлифоването на таланта, където се вижда кой какво прави и как се справя - стъпката преди "големия" футбол.
Понеделник е. Тръгвам към Дортмунд. С влак. Другата половина от нашата агитка ще се качи "в движение". Докато си мисля много неща, които винаги съм искал да видя в града, когато съм си представял, че някой ден ще бъда там, чувам от седалката зад мен българска реч, телефонен разговор и това ме развеселява още повече. Няма нужда да съобщават по уредбата във влака, че сме на Централна гара Дортмунд. Повече от ясно е - жълто-черните знамена се веят и първото нещо което се вижда са те. Не може да се обърка човек къде е. Излизайки от гарата - един площад и вдясно голяма нова сграда - Музей на немския футбол. Къде другаде да бъде? В Дортмунд е създадена съвременната Бундеслига, най-големият стадион в Германия, най-пламенната агитка, разбира се - Борусия - първият немски клуб донесъл в страната трофей от международен турнир под егидата на УЕФА. Люлка и дом на футбола.
Разходката на славата на немския футбол
На 30 метра от този музей има голям фен магазин, така че ако случайно слезеш на гарата без разпознаваеми знаци, че си Борусен (както се наричат мъжете привърженици на Борусия) лесно можеш да се приведеш в приличен външен вид за обстановката. Нашият случай, разбира се, не е такъв. На врата ми стои шалче, което ми подариха родителите ми още когато опознавах футбола като цяло и заобичах Борусия. Дортмунд посрещна всичките ми очаквания - с всяка крачка навътре към града все по-ясно - градът живее за Борусия, гордостта и любовта на местните. Навсякъде личи страстта. По балкони, прозорци, автомобили има знамена, шалове, емблеми. По спирките на градския транспорт е осеяно с лепенки на агитката.
Стъпвайки на територията на Дортмунд вече нямах никакво съмнение къде искам да отида. На площад Борзигплац. Там където започва всичко. На 19 декември 1909 година 18 мъже се събират, за да създадат Балшпилферайн Борусия 09, един клуб превърнал се в запазена марка за града, държавата, футбола, с привърженици по цял свят. Със сигурност с двама от България, които след няколко часа ще се докажат като такива не само на думи, а и с дела. В "жълто-черно" се сляхме с обстановката и спокойно се разходихме в центъра. Като център за добив на стомана и въглища той е бил свирепо бомбардиран по време на Втората Световна война и 80% от него е унищожен. Така че старинните сгради са сведени до минимум и архитектурата подсказва, че е строено "скоро" и бързо. За да осигури дом и прехрана на около 580 000 души.
Дори трафопостовете в града подкрепят Борусия :)
Отправяме се към Борзигплац, за да видим това свещено място за всеки Борусен, където се празнува всеки спечелен трофей. След една почетна обиколка на кръговото на култовия площад търсим плочата, която отбелязва мястото на събирането от което започва всичко. Тя стои между два прозореца, а заведението е изцяло в жълто и черно. Покривките на масите, столовете, стените - всичко, абсолютно всичко е с емблемата. На този тротоар и пред тези прозорци е първата снимка на бащите на Борусия. Тук е хвърлен пъпа на абсолютния хегемон на област Северен Рейн-Вестфалия. В съседство с Кьолн, Борусия (Мьонхенгладбах), Байер (Леверкузен), Фортуна (Дюселдорф), Рот Вайс (Есен), Дуисбург... и Шалке, големият враг.
Докато се снимаме един друг под табелата или както би потвърдил всеки един Борусен - иконата, един господин на около 60 пресича улицата и ни пита дали ще ходим на мача. При утвърдителния отговор, той започва с Вие сте мои приятели, а след секунда вади от джоба на ризата си една снимка и ни пита познаваме ли едно от момчетата. Казвам му Да, а нашият нов приятел с голяма усмивка отсича Довечера ще вкара на Байерн. Обясни ни, че е закарал колата си на стадиона, а ще отидат с транспорта. Първоначално не му дали да паркира, но като казал, че е баща на един от играчите, веднага му показали кое място да ползва. Ще се прибират с колата. Неговото появяване беше отлично за нас - направи ни няколко снимки заедно с иконата. Стискаме си ръце и се разделяме с Ще се видим на стадиона. Победа не си пожелаваме, ние вярваме безусловно в успеха.
Българската агитка на Борзигплац
Качваме се на трамвай, за да се отправим към крайната цел на нашето посещение - стадион Вестфаленщадион или както се казва в момента Сигнал Идуна Парк. От спирката до него се върви около 500 метра. Минава се през парк, а стадионът е на по-ниско ниво и първоначално се забелязват само жълтите му върхове. С всяка крачка се разкрива по още малко от огромното здание. Построен за Световното първенство през 1974 г, реконструиран няколко пъти оттогава - побира 81 360 зрители в Бундеслигата, 65 829 за международни мачове, с най-голямата правостояща трибуна в Европа - легендарната "Жълта стена" - 24 454 места. Държи европейския рекорд за най-посетен стадион - през шампионския сезон 2011/12 - близо 1,37 милиона души са го посетили, за да гледат Цар Футбол. От години е непоклатим №1 по средна посетеност. 55 000 сезонни карти се продават всеки сезон, да си купиш билет е изключително постижение.
Пред А сектор на този мастодонт, кротко и тихо стои "Роте Ерде". Първият стадион на Борусия. С козирка само над сектор А, без седалки, с лекоатлетическа писта около терена. В настоящето дом на юношеските отбори и за подготовка на лекоатлетите в града. Заставам на трибуните зад дясната врата и това е още един момент на история. На моята история с Борусия, започнала много отдавна. "Роте Ерде" е естествената стъпка след Борзигплац. На този стадион живее духа на времето. Тук Бенфика на Еузебио е сгазен с 5:0. Историята на този мач е описана под яката на тениската ми. Както се казва - на мястото съм си. Обичам този мирис на автентичен футбол, на началото на тази световна лудост, на едно романтично време и автентичност.
На трибуните на "Роте Ерде"
Вече съм на 50 метра от Вестфаленщадион. Вижда се Борузеум - музеят на клуба между А и Б сектор. Очите ми се насълзяват от вълнението, че ще мина през прага на моя храм. Там където съм на всеки десетина дни между август и май, макар и на 1546 км. Тази любов и страст гори вече четвърт век. С радост и болка, с победи и загуби, с качване на върха на Европа и света, с маршът на един цял град надигнал се да спаси тази любов, за да се превърне това в мотото на клуба - Echte Liebe - Истинска любов. Това е Дортмунд - това е Борусия. Двете не могат един без друг. Въздухът мирише на Echte Liebe.
Влизаме в музея. На земята има стрелки, които да следваш, за да обиколиш всичко и да не се объркаш. Подредено е хронологично. В центъра на музея е тъмната стаичка с трофеите - титлата и купата на Германия, Купата на носители на национални купи, Шампионската лига и Междуконтиненталната купа. До историческите артефакти има и интерактивни експонати - със звук, картина. В единия ъгъл има миникино със седалки като на стадиона, което показва паметни мачове. Стъпвайки по следите на над вековната история на колоса, вълнувайки се да видя всичко това, един много личен момент плод на абсолютна случайност. Видях рафт с книги и списания и се приближих. В купа от 20-30 списания на горната етажерка - най-отгоре - на корицата ТРИФОН ИВАНОВ. Миг на огромна гордост и радост. Туньо в музея на Борусия, в сърцето на Дортмунд, в залата на славата. Каква случайност - точно това списание беше отгоре, когато двама българи са там. Големият човек и футболист Трифон, заслужава да е във всеки музей свързан с футбола, 1:0 за Борузеума.
Борузеум
След като обходихме с очи и души славната и трънливата история на Борусия беше време да увековечим момента с нещо за спомен. 2000 кв м Борусия Фен свят - магазин до самия стадион, в който се продаваха и билети за мача. Когато се говори за финансовите резултати на клубовете бързо може да се разбере, че търговията е приета сериозно и се предлага всичко за всеки. От бебешки дрехи и аксесоари до джунджурии за голф и автомобила. За удобство срещу Борузеума пък беше разпъната мобилна "сергия" с шапки, шалове, най-нужното и най-търсеното. Новият екип, буквално на една седмица, беше навсякъде - от стадиона през града до околните. На касата ме питаха дали ще посетя мача и залепиха торбата. Последна спирка преди да влезем на стадиона - павилиона за бира. Наливна, в пластмасова чаша, ако се добереш в опашката. Една симпатична руса дама с емблема на Борусия ни наля пивото.
Наредихме се във фунията към входовете. Навалица, сравнително бърз ход на опашката и спокойствие. Без бутане. Падна ми се стюард жена. Проверката се състоеше в едно потупване в областта на кръста, покрай джобовете. След това на турникета само сканираш баркода на билета, изчакваш зелената светлина и това е - официално си на територията на стадиона. Качваме се по стълбите и гледаме номера на нашия блок, един стюард беше така любезен да ни покаже бързия вход. Намерихме си реда, седалките не можахме да ги объркаме - в редицата само нашите две си стояха празни. Видимостта - отлична. Отдясно - митичната Южна трибуна - "Жълтата стена", отляво червените ни другарки, които вдигаха добър шум за неособено големия си брой. Накрая бяха тихи. Като няколко пред нас, които също бяха в тениски на врага. В единия блок за гостуваща агитка се забелязваха и жълто-черни фланелки. Няма проблем да си седят един до друг от двата лагера.
ФИНАЛ
Борусия - Байерн
Мачът си върви. Интересно е. Създават положения. Агитките се закачат. Едната пее, другата мълчи. В момента в който първата спира, започва другата. Със същата мелодия. Все едно си подават една и съща песен. Не съвсем. Дикторът на стадиона обявява, че е поставен нов рекорд - на екраните в четирите ъгъла се появява - 33 450 зрители на финал до 19 години. С 10 000 повече от предишния поставен преди повече от 40 години. На "Жълтата стена" в един момент им омръзна да слушат червени крясъци и вдигнаха децибелите до пълно заглушаване на кафеза. При около 40% напълнен стадион се усещаше силата на шума, при 100% предполагам, че и земята се тресе. След 0:0 в редовното време, за разлика от полуфиналите, този път имаше продължения. Байерн успя да вкара гол и му се радва около 10 секунди, преди да разбере, че засадата е отчетена. Падна смях по трибуните. Резултатът не се промени и се отиде на дузпи.
Беше ясно на коя врата ще се изпълнява - пред "Жълтата стена". Байерн първи на точката. И първи пропусна, но последвалото изпълнение също беше слабо и равенството се запази и след първите пет. Вратарят на Борусия отрази с крак дузпа №9. Виждам как за изпълнение се отправя защитник. С лявата ръка стискам шала, който съм вързал. С дясната свит юмрук. Бурни аплодисменти докато стига до наказателното. Засилва се - удар по земя - вратарят наляво, топката надясно, до гредата и в мрежата - 8:7. Ш А М П И О Н!!! Отново. Защитен трофей от миналата година. Сега вече "Жълтата стена" и стадионът демонстрира вокалната си мощ. Момчетата се прегръщат на десния ъгъл. След няколко минути отидоха при съперниците и си размениха по едно мъжко ръкостискане, а при награждаването им направиха шпалир по пътя към сребърните медали. Жест на уважение към противника преди голямата и заслужена радост - отново на подиума с трофея в ръце. След един сезон изпълнен с проблеми, контузии, смяна на треньора, участие в младежката Шампионска лига, тези момчета защитиха реномето си на най-доброто бъдеще на немския футбол и Борусия.
GELBE WAND - най-голямата футболна трибуна в Европа
Не бързахме за никъде. Момент на щастие, радост, на създаване на спомени за цял живот. Да попиеш от атмосферата на футбола, стадиона, напрежението, подкрепата, да усетиш тази митична "стена", в която много са се удряли челно и са падали по гръб. Има нещо магическо. Еуфория! В рамките на около десетина минути след награждаването стадионът се опразни и разкри още повече от размерите си. Една топла и паметна вечер в Дортмунд. Още една спечелена битка във войната, още един трофей. Седалка №50 на 17 ред в Западната трибуна (West tribune - Westfalenstadion) си остава моето място. В онази дъждовна вечер, в която за пръв гледах Борусия по телевизията, мечтаех да посетя Дортмунд, да споделя радостта от победата с местните.
Тръгнахме си, може би 20 минути след края на награждаването, не знам, изгубих представа за времето, но част от душата ми остана завинаги там - на трибуните, в Дортмунд, да ехти Хейа БиФауБи. В моя втори дом. Така че не съм си тръгвал. Дойдох, за да остана. Завинаги. За да се върна някой ден тялом, там където на всеки десетина дни между август и май съм духом. Сред моите приятели. С тениска и шал, по павираните улици, където се усмихват да те видят така облечен. Осмият по големина град в Германия в много отношения спокойно може да се гордее, че е първи. Дортмунд живее за Борусия. Религията е "жълто-черна", а храмът е пълен с вярващи. Отидох с вяра и се върнах с увереност - Вестфаленщадион е велико усещане. Мечтите се сбъдват - за да напълнят очите със сълзи, а душата с любов - истинска любов - Echte Liebe. Heja BVB!
Първата любов не се забравя, а аз моята не я помня. По-точно не помня кога е започнала. Откакто имам съзнателен живот гледам футбол и макар и да не ми харесват много неща, които се случват с най-великия спорт, продължавам да се вълнувам от него. Първият отбор (извън България), който гледах по набиращите скорост кабеларки, предаващи Скай Спортс абсолютно пиратски, беше Арсенал. Преди Арсен Венгер. Доста различен като стил и сила, но много борбен и сплотен състав, който бързо ми спечели симпатиите.
Сиймън, Диксън, Уинтърбърн, Киоун, Адамс, Райт, мениджър Джордж Греъм. На "Хайбъри", малкият китен вечно пълен стадион, на който зрителите на първите редове буквално бяха на ръка разстояние от терена. Отбор със защита, която отдавна е в учебниците по футбол, с един изобретателен гамен отпред, който стана голмайстор №1 на клуба (преди да се появи Анри) и един луд пренос на топката от единия край на игрището към другия. Всеки става привърженик на клуба, който отговаря на неговата лична лудост. Има си магия, има си тръпка, има си адреналин, само футболните хора разбират какво имам предвид.
И като всяко дете имаше и мечти. Да спася някой удар като Сиймън, да вкарам гол като Йън Райт. Да имам тениска на любимия си футболист. Лондон беше много далечен. ЕС също. Нямаше нискотарифни полети. Имаше визи и куп проблеми. Спомням си, че бях писал писмо на Сиймън, че искам негов екип на Арсенал. Една тъмножълта тениска с надпис JVC и старата хералдическа емблема. Не му го пратих. Когато имах компютър с интернет може би вторият и със сигурност първи футболен сайт, който посетих беше arsenal.com.
С появяването на Арсен Венгер много неща се промениха. През първите години към все по-добро, клубът навлезе в модерните времена, заигра красив и бърз футбол, стана редовен участник сред най-силните в Европа, сдоби се с нов стадион почти два пъти по-голям от "Хайбъри". Онзи вълшебен сезон без загуба. Два финала в евротурнирите. Два дубъла. Имаше и много разочарования, но Венгер сам по себе си е епоха, може би последният мохикан от старата школа в модерните дни.
Времената се променят, играта се променя, само любовта си остава. Арсенал никога не беше идвал в България. Случи се. Докато отивах към стадиона си мислех, че предстои да видя Алексис Санчес, Месут Йозил, Аарън Рамзи и т.н. Бързи, технични, истинска футболна поезия. Топ играчи в най-пълния смисъл на думата. "Топчиите" в София. На 20 минути пеш от мен. Арсенал в България. Мечтата на едно невръстно дете се сбъдваше на един мъж. Арсенал обиколи навсякъде - Сърбия, Хърватия, Гърция, Румъния, Турция. Най-сетне дойде. Дойде, видя и победи. Но резултатът не беше най-важното. За мен. Победата беше само украшението на вечерта. И то какво украшение. Голът на Йозил се разигра пред очите ми. В абсолютния дух на Арсенал - с борба, с техника, с мисъл, с красота, с най-доброто което предлага футболът.
Една мечта се превърна в спомен. Една среща, която беше обречена да се случи. Един мач, който не можеше да бъде по-добър пример за Арсенал. 130-годишният Арсенал, на великия Чапман, на Греъм, на Венгер, на който поеме нататък. Стилът се променя като облеклото, но същността си остава същата. Victoria Concordia Crescit - латинското мото на клуба - Победа чрез хармония.
