Оправданието

"Оправданието е като задника, всеки го носи със себе си"

Тази "крилата" фраза ме осени доста отдавна да драсна нещо, но го правя чак сега. Оправданието е любима черта от народопсихологията на българина и най-вече на българския политик.

Оправданието показва липсата на отговорност. По-лесно е да измънкаш нещо и да се оправдаеш, отколкото да признаеш грешката си. Оправдаваме се, че нямаме пари, оправдаваме се за лошите пътища, за трудното време в което живеем, за липсата на време, на желание. И така цял живот. Безсмислени оправдания. А всъщност се оправдаваме пред самите себе си.

Лошите пътища не си ли ги построихме ние?! Събитията се случват, когато хората ги създават. Все нямаме време, а за къде бързаме ?! Нямаш време да се видиш с близките си, макар и да живеят през два квартала или на два часа път. Отлагаш да се видиш с приятелите си, защото все имаш нещо "важно" за вършене. Самотата те смачква в самия себе си. Тъжно минават така запълнените дни.

Политиците са шампионите на оправданието. Те никога и за нищо не са виновни. Няма арестуван и осъден, няма и подал оставката си по морални причини. Оправданието прикрива некадърността. Вместо да се напънеш да свършиш нещо се оправдаваш, че няма необходимия финансов ресурс, техника или каквото ти е угодно. Некадърниците са царете на оправданията.

Оправдават се и спортистите. Най-често с липсата на нормални (да не говорим за добри) условия за тренировки. С ниското заплащане. А липсата на спортна злоба, хъс за победа и мотивация за развитие с какво ще оправдаят ?! Ще трябва да си помислят сериозно, но едва ли ще се напрегнат да мислят. Винаги можеш и да си замълчиш. Така не рискуваш и да излезеш глупак.

Всички се оправдаваме. Без значение какво работим, правим или не правим. И така доникъде, където сме си. По-хубавите дрешки, сносната кола и скътаните парици придават самочувствие. Само че дрешките ще се износят, колата ще се скапе, а заделеното ще се профука и тогава какво ?! Е, как какво ?! Идва ред на следващото оправдание. За да поемеш вина се изисква характер, пък и достойнство. Докато всичко и всички са виновни за собствените ни неуспехи все ще сме си на опашката в цивилизационното развитие. Не че онези другите много ни превъзхождат, но пък поне не си пречат или поне не много. А ние се ритаме и бутаме като на финал за световно, както се казваше в махленските мачове.

Все чакаме чудото. А когато логично то не се случва сме готови с оправданието - "Чудото не се получи". Ами няма и как да се получи. Отдавна е казано "Помогни си сам, за да ти помогнат и другите". В криворазбраната ни цивилизация се живее на принципа "Опитай сам, те другите сами ше те прецакат".

Докато по света "За всичко друго има Мастеркард", у нас за всичко имаме оправдание - безценно! За съжаление (поне за мое) и безкрайно.

Смятам да успея. Пък ако не стане... ще се оправдая. Поне съм опитал!

PS
и още нещо - от задника си човек не може да се отърве, но от оправданието може

Когато няма светлина в тунела

Мислех в първата си тема да пиша за оправданието. Промених си решението. Вчера. Когато се видях с един приятел, който ми сподели, че се отказва да продължи кариерата си на професионален баскетболист.

Изслушах го внимателно. Нямаше какво да му кажа. Прав е за всичко. Тъжното в тази история е на няколко пласта.

Първо - тъжно ми е за него. Защото има качества, потенциал за развитие и обича играта. Болезнено е да не можеш да правиш каквото обичаш. Ходих на почти всеки мач и рядко го виждах да получава шанс. Мръзнеше на проклетата пейка, чакайки. На терена обаче е като в живота - изявяват се "по-заслужилите". На едно 20-годишно момче му писна. Прав е. Няма смисъл. От празните надежди боли колкото и от несбъднатите мечти. Шампион на България, набелязан от Реал (Мадрид), играл в първенствата на Франция и Италия, национал и участник на европейски първенства. Момче с мисъл и с поглед над играта. Застаналото в гърлото ми тежи.

Второ - тъжно ми е за обстановката, в която живея. За липсата на перспектива, на условия за развитие и подкрепа. В спорта, в бизнеса, във взаимоотношенията (на първо място). Елементарността на хората и техният див комерсиализъм, лишен от всякакъв смисъл. В стремежа си да изпъкнат някои просто са смешни и готови на всичко. Липсва човешкото. Към какво да се стремиш, когато на всяка крачка е пълно със спънки. Да, лесно няма никъде и в нищо и това е всеизвестно. Човек трябва да се бори. "Борбата е безмилостно жестока". Да, така е. За какво се борим ?! За власт ? За пари ? За лукс ? За безобразно скъпа дреха, автомобил, диванче... ? Не е смешно. Никак дори. Няма колектив. Затова нямаме и успехи. Системата "Прееби другарче" е чуден механизъм да ти е гот. Докато се въргаляш в калта си е друго и тоя до теб да е в същата локва.

Трето - по ирония на съдбата същият приятел косвено ме подтикна да напиша една статия, която озаглавих "За силата на усмивката", в която описах ситуацията в родния ни баскетбол. Усмивката я "взех" от него, когато го гледах да загрява или в малкото минути, в които демонстрира какво може на терена. Баскетболът е съвсем дребен пример за голямата картинка. "Оставам, ама ми се заминава. За слава не ми се занимава!", както се пее в едно популярно парче. Добре казано. Не намирам много разумни причини заради които да си заслужава да си пропилея младостта в България, но все още не съм стегнал багажа. Все пак и търпението си има граници. За всеки случай имам един сак в гардероба...

Без нормално здравеопазване, условия за спорт и достатъчно време и финанси за почивка - какъв човек се ражда в такава обстановка. Освен озлобен, изнервен и готов да прекрачи границата на нормалното. Но на кой му пука. Нали чужденците ще дойдат да се обанят в морето, ако не ги е гнус. Ако не искат и те да се изпикаят в морето, то поне ще пийнат евтин за техния джоб алкохолец. Зимата, подгонени от същата жажда, може да се върнат и да покарат ски в Банско. Ех, сладка работа е келепирецът. Знае бай ти Ганя, знае. К`во като големият процент от българите бачкат като идиоти и получават идиотско заплащане ?! Направо да вземат на границата под табелката Bulgaria да напишат For Sale (За продан). Превеждам само за всеки случай, не, че се съмнявам, че английският ни е втори роден език.

Та какво става когато няма светлина в тунела? Ами не е труден отговора. Съвсем не е. Не виждаш пътя. Без път нямаш и посока. Без светлина не знаеш дали тунелът все някъде има край. Така угасват мечтите. А когато си на 20 нямаш друго освен мечти и никой няма право да ти ги отнеме. За мечтите не се плаща данък. За тях е нужно само сърце и да вярваш в себе си.

Само едно нещо ми дава спокойствие - аз и хората около мен спазваме златното правило "ПРОДЪЛЖАВАЙ НАПРЕД!". Докъдето ни стигнат силите...