Оправданието

"Оправданието е като задника, всеки го носи със себе си"

Тази "крилата" фраза ме осени доста отдавна да драсна нещо, но го правя чак сега. Оправданието е любима черта от народопсихологията на българина и най-вече на българския политик.

Оправданието показва липсата на отговорност. По-лесно е да измънкаш нещо и да се оправдаеш, отколкото да признаеш грешката си. Оправдаваме се, че нямаме пари, оправдаваме се за лошите пътища, за трудното време в което живеем, за липсата на време, на желание. И така цял живот. Безсмислени оправдания. А всъщност се оправдаваме пред самите себе си.

Лошите пътища не си ли ги построихме ние?! Събитията се случват, когато хората ги създават. Все нямаме време, а за къде бързаме ?! Нямаш време да се видиш с близките си, макар и да живеят през два квартала или на два часа път. Отлагаш да се видиш с приятелите си, защото все имаш нещо "важно" за вършене. Самотата те смачква в самия себе си. Тъжно минават така запълнените дни.

Политиците са шампионите на оправданието. Те никога и за нищо не са виновни. Няма арестуван и осъден, няма и подал оставката си по морални причини. Оправданието прикрива некадърността. Вместо да се напънеш да свършиш нещо се оправдаваш, че няма необходимия финансов ресурс, техника или каквото ти е угодно. Некадърниците са царете на оправданията.

Оправдават се и спортистите. Най-често с липсата на нормални (да не говорим за добри) условия за тренировки. С ниското заплащане. А липсата на спортна злоба, хъс за победа и мотивация за развитие с какво ще оправдаят ?! Ще трябва да си помислят сериозно, но едва ли ще се напрегнат да мислят. Винаги можеш и да си замълчиш. Така не рискуваш и да излезеш глупак.

Всички се оправдаваме. Без значение какво работим, правим или не правим. И така доникъде, където сме си. По-хубавите дрешки, сносната кола и скътаните парици придават самочувствие. Само че дрешките ще се износят, колата ще се скапе, а заделеното ще се профука и тогава какво ?! Е, как какво ?! Идва ред на следващото оправдание. За да поемеш вина се изисква характер, пък и достойнство. Докато всичко и всички са виновни за собствените ни неуспехи все ще сме си на опашката в цивилизационното развитие. Не че онези другите много ни превъзхождат, но пък поне не си пречат или поне не много. А ние се ритаме и бутаме като на финал за световно, както се казваше в махленските мачове.

Все чакаме чудото. А когато логично то не се случва сме готови с оправданието - "Чудото не се получи". Ами няма и как да се получи. Отдавна е казано "Помогни си сам, за да ти помогнат и другите". В криворазбраната ни цивилизация се живее на принципа "Опитай сам, те другите сами ше те прецакат".

Докато по света "За всичко друго има Мастеркард", у нас за всичко имаме оправдание - безценно! За съжаление (поне за мое) и безкрайно.

Смятам да успея. Пък ако не стане... ще се оправдая. Поне съм опитал!

PS
и още нещо - от задника си човек не може да се отърве, но от оправданието може