Когато няма светлина в тунела

Мислех в първата си тема да пиша за оправданието. Промених си решението. Вчера. Когато се видях с един приятел, който ми сподели, че се отказва да продължи кариерата си на професионален баскетболист.

Изслушах го внимателно. Нямаше какво да му кажа. Прав е за всичко. Тъжното в тази история е на няколко пласта.

Първо - тъжно ми е за него. Защото има качества, потенциал за развитие и обича играта. Болезнено е да не можеш да правиш каквото обичаш. Ходих на почти всеки мач и рядко го виждах да получава шанс. Мръзнеше на проклетата пейка, чакайки. На терена обаче е като в живота - изявяват се "по-заслужилите". На едно 20-годишно момче му писна. Прав е. Няма смисъл. От празните надежди боли колкото и от несбъднатите мечти. Шампион на България, набелязан от Реал (Мадрид), играл в първенствата на Франция и Италия, национал и участник на европейски първенства. Момче с мисъл и с поглед над играта. Застаналото в гърлото ми тежи.

Второ - тъжно ми е за обстановката, в която живея. За липсата на перспектива, на условия за развитие и подкрепа. В спорта, в бизнеса, във взаимоотношенията (на първо място). Елементарността на хората и техният див комерсиализъм, лишен от всякакъв смисъл. В стремежа си да изпъкнат някои просто са смешни и готови на всичко. Липсва човешкото. Към какво да се стремиш, когато на всяка крачка е пълно със спънки. Да, лесно няма никъде и в нищо и това е всеизвестно. Човек трябва да се бори. "Борбата е безмилостно жестока". Да, така е. За какво се борим ?! За власт ? За пари ? За лукс ? За безобразно скъпа дреха, автомобил, диванче... ? Не е смешно. Никак дори. Няма колектив. Затова нямаме и успехи. Системата "Прееби другарче" е чуден механизъм да ти е гот. Докато се въргаляш в калта си е друго и тоя до теб да е в същата локва.

Трето - по ирония на съдбата същият приятел косвено ме подтикна да напиша една статия, която озаглавих "За силата на усмивката", в която описах ситуацията в родния ни баскетбол. Усмивката я "взех" от него, когато го гледах да загрява или в малкото минути, в които демонстрира какво може на терена. Баскетболът е съвсем дребен пример за голямата картинка. "Оставам, ама ми се заминава. За слава не ми се занимава!", както се пее в едно популярно парче. Добре казано. Не намирам много разумни причини заради които да си заслужава да си пропилея младостта в България, но все още не съм стегнал багажа. Все пак и търпението си има граници. За всеки случай имам един сак в гардероба...

Без нормално здравеопазване, условия за спорт и достатъчно време и финанси за почивка - какъв човек се ражда в такава обстановка. Освен озлобен, изнервен и готов да прекрачи границата на нормалното. Но на кой му пука. Нали чужденците ще дойдат да се обанят в морето, ако не ги е гнус. Ако не искат и те да се изпикаят в морето, то поне ще пийнат евтин за техния джоб алкохолец. Зимата, подгонени от същата жажда, може да се върнат и да покарат ски в Банско. Ех, сладка работа е келепирецът. Знае бай ти Ганя, знае. К`во като големият процент от българите бачкат като идиоти и получават идиотско заплащане ?! Направо да вземат на границата под табелката Bulgaria да напишат For Sale (За продан). Превеждам само за всеки случай, не, че се съмнявам, че английският ни е втори роден език.

Та какво става когато няма светлина в тунела? Ами не е труден отговора. Съвсем не е. Не виждаш пътя. Без път нямаш и посока. Без светлина не знаеш дали тунелът все някъде има край. Така угасват мечтите. А когато си на 20 нямаш друго освен мечти и никой няма право да ти ги отнеме. За мечтите не се плаща данък. За тях е нужно само сърце и да вярваш в себе си.

Само едно нещо ми дава спокойствие - аз и хората около мен спазваме златното правило "ПРОДЪЛЖАВАЙ НАПРЕД!". Докъдето ни стигнат силите...