Обичам да си спомням. Как се будиш до мен. Как целувах врата ти, докато още си по хавлия. Как прокарвах пръсти по тялото ти и се наслаждавах на бебешката ти кожа и как потръпваше. Как мърмореше. Как винаги беше готова да ме предизвикаш. Обичам да те сънувам. Понякога просто те гледам. Понякога ми крещиш. Понякога... ме целуваш и не казваш нищо. Понякога си давам да мисля, че все още имаш нужда от мен, че някога си имала нужда от мен. Че някога си ме обичала... Макар и за миг. Понякога ми се иска да е така. Може и да те няма. Да не мислиш за мен и да не си спомняш нищичко от времето, когато се будеше до мен. Може и една част от мен завинаги да си отиде с теб. Но не можеш да ми отнемеш спомените, сънищата и не можеш да ме принудиш да не те обичам. Може да не искаш да живееш в сърцето ми, но твоята стая в него винаги ще си седи празна и отворена. Може би знам защо не ме прегръщаше. Защо не изпитваше "каквото е нужно". Можеш да го обичаш. Този на когото си дала всичко, което аз се надявах да получа. Може и да не се трогнеш дори и някога да прочетеш тези редове.
Обичам да си спомням. Как аз се будех до теб. Как те гледах, докато спиш. Как ти се радвах. Как всичко в мен тържествуваше и се изпълваше със сладост да долавя аромата ти. Как не докосвах предметите, които беше местила, защото ми харесваше твоята намеса. Как изпитвах страх от деня, в който ще си тръгнеш и тогава не бих променил нищо, за да запазя спомените така сякаш никога не си си отивала. Как исках да се грижа за теб и да бъдеш моята кралица. Да се чувстваш желана, обичана, красива. Да се сгушиш в мен, да ти шепна на ухо, да усещам как дишаш. Да те притискам толкова силно към себе си, че да усетиш как сърцето ми ще се пръсне от радост, тревога, желание... Надявах се, че обичта ми ще излекува раните ти. Много ми се иска да можеше. Искаше ми се да съм те срещнал преди другия. Понякога в просъница посягам с ръка към твоята страна на леглото. Искайки да те погаля и да те целуна пак нежно по челото. А теб те няма.
Денят е 21 септември. Часът е 6:18 сутринта. Душата ми не познава календара и часовника. За нея са просто поредните мигове, когато умората я смазва и не може да намери покой. Поредните мигове, когато трябва да живее някак, между спомените и настоящето. Между любовта и самотата.
1 коментар:
Скъпо момче, уверявам те, че това момиче, което си е тръгнало от теб, през целия си живот ще бленува за мъж като теб... А ти не позволявай тъгата ти да нарани друго момиче, което наистина ще усети богатството на сърцето ти!
Публикуване на коментар