Седя. В киносалон съм. Около мен е пълно с хора. На всякакви възрасти, с всякакви съдби, професии, интереси. Всички се смяха. Всички мълчаха. В това число и аз, разбира се. Някак се почувствах част от общество в което принципно не вярвам. Филмът свърши, но на мен не ми се става от мястото ми. Някак ми е готино. Толкова не се бях забавлявал от много, много време. Припомням си разни реплики, сещам се за някои моменти и усещам как мускулите ми получават спазми от смях и крещят на мозъка „Копеле, престани, щото нас ни боли!“. Никога не съм се друсал, ама може би това е да си наркоман. Да се отнесеш и да искаш всеки ден да се отнасяш. Почувствах се жив. Затънал в мърсотията, тъпотията, немотията, ама... жив. Миналото тъмно, бъдещето и то, а междувременно ни карат да си сменим крушките. Пародия, ирония, сатира. „Ше влезеш в кръстословиците – човек, който няма пари за нищо, а плаща данъци за всичко – с 8 букви – бъл-га-рин“.
Дотегнало ми е от ситни робски душици, които не искат, не могат, не смеят да кажат „Не. Стига.“ и да ударят с юмрук в масата, така че да се разхвърчи талашит. Дреме ми за мебелите на ИКЕА. Нищо лично срещу марката. Т`ва ми дойде в съзнанието. Тоя „паметен“ миг в българската история, наследник на предишния – откриването ни Лидъл и т.н. Магазините за бедняци, които ти обещават чудесно качество срещу нищожни цени. Нищожества. Такива много съм виждал, с много съм се сблъсквал, но никога не съм се примирявал. Овчото съгласие, мълчанието и търпението. Да те тъпчат като хлебарка в панелка, а да чакаш чехъла все едно в леглото ти ше се вихри купонът на хилядолетието. Как не ти кипва? Как може да си такова перде, че да мязаш на двойна завеса? Дребната далаверка радва дребната душица. Да гепим – не че ми требва, ама да гепим. Не разбирам. К`ъв е тоя живот и как въобще т`ва може да се възприеме за живот?! Удивителната я слагам, щото ме боли фара за отговора. Не искам да ги разбирам тия. Но искам те да разберат, че моят живот е потърпевш от тяхното овче съгласие, мълчание и търпение.
Филмът беше жесток! Във всеки смисъл, но най-вече в най-хубавия. Да ти е толкова забавно, че да се попикаш, а да гледаш истината в очите. Да си го преживял и всеки ден да живееш във филма. Да познаваш милиционерщината, мутрящината, курволяка, политичетата и там между всичката тая сган – някой нормален човек, който има образование, възпитание, може би и някакви мечти. А няма ток, телефон, парно, автомобил. Изгубен сред паплач. „Декласиран елемент на обществото“, както сигурно е вписано в много папчици на ДС, на БКП, на „свинете облечени в човешки кожи“. Мисля, че докато гледах получих няколко ерекции. В преносен смисъл, а може някоя да е била и в буквален. Да си припомня, че не съм импотентен. В какъвто и да е смисъл. Не съм от тия дето имат идоли. Не искам да приличам на никого. Има хора, които уважавам и такива, които презирам. Владо Въргала е от първите. Няма хора родени да бъдат първи. Както няма и такива със синя кръв. Съществуват хора, които просто са сред първите заради същността си и в чиито вени тече истинска кръв. Има един виц дето беше общо взето такъв – Дипломация е така да кажеш на някой, че се е насрал, че да му стане приятно. За мен Въргала отдавна е дипломат №1 в България. Заради ебавките му с мутри, комунизма и всичко долнопробно. А той го прави така, че и тия, които са до шията в лайната, се радват.
За тоя филм – реклама няма. Рекламата струва пари. А както гласи една реклама – За пари ли? За много ли? Много ли са, малко ли са. Въргала само косата не си е продал, за да финансира „Операция: Шменти капели“. Както той обича да казва – Евалата, батко, голем си! В България е така – докато ти казват „Евала“ ти забиват нож в гърба. Има трейлър – ама го има само в сайтовете за клипчета. Разбрах, че и плакати имало, ама не съм видял нито един. Нито по улиците, нито по кината. Така е. Като си плащаш сам, за да снимаш собствената си идея – кой ше нагуши? Защо не са дали пари? Защото за истината пари няма. За лъжите трябва грим, ефекти, плосък сценарий и много наивници да им се радват. Българинът систематично е подлаган на бой с чукове в главата и колената. Докато затъпее и падне на колене. „Затворил съм те в една черна стая и те насъсквам срещу тоя до тебе. Като се ядосаш го хващаш за гушата, а щото и той е шамаросан се избивате взаимно“. Плитки екшънчета и комедии в стил „погъделичкай ме или ме събуди, като свърши“, турски сериалчета, риалити форматчета. Дебилната игра „*** празнува 11 години. На колко години става ***?“ Пратете смс с текст „Кретен съм“ на стойност 2,40 с ДДС и чакайте награда... Смазващо за ума и душата. Изведнъж – нещо направено с дупки в джобовете – оставя дупки в ума и душата. Банки, медии, културни институции и тук отбелязвам саркастично – крупните фирми – не вярват в идеи, в качествени продукти. Ясна ми е тая логика – Кой ще отиде на български филм? Колко може да се спечели от такова нещо, не може да си избием инвестицията? Закриха стотици киносалони, за да набутат кината в моловете с мерак да си накупиш стоки, а за награда – погледай някой филм. Ама от тия дето да не те накарат да се замислиш.
Някои биха си помислили, че съм взел пари да пиша ода за „Шменти капели“. Ама не съм. За разочарованите – все ми е тая. Въргала още си плаща заемите сигурно. Надявам се не. Дори се надявам да стане милионер. За да направи още десет такива филма и за да ми остане надеждата, че в България може да си честен милионер заради идеята и постоянството си. Въргалче, шапка долу, за топките да рискуваш всичко, което имаш, за да направиш всичко, което искаш. Тъпанарите никога няма да разберат, че и умният може да се прави на тъпанар, а един тъпанар колкото и да си дава вид на умен, не може да заблуди никой от умните. Не знам какви награди ше получи, но аз съм свидетел и с две ръце давам награда от публиката. Майната им на наградите. Малко помпозност, две потупвания по рамото за добре свършената работа, в която помощ почти никаква и така. Радвам се, че киното ни, което си има традиции, пак се връща. От две години насам филмите са повече и по-качествени. Дано да се задържи все така. С написаното сигурно си подписах смъртната присъда да работя някога пак някъде като журналист. В България колкото си по-открит, толкова по-сигурно е, че ще те застрелят в гръб. А вражеският огън ще се окаже приятелски. Защото един българин е войвода – двама са чета, а трима – чета с предател.
„Вие нямате съвест! – Ние имаме тарифи!“.
„Нали знаеш – кво като си еди кой си, винаги има некой да е още по- еди кой си“
Пак ще отида да го гледам, а като го спрат от прожекции, ше чакам да излезе на двд. Ше си го купя и като сложа диска в двд-то ше залепя вратичката с ония лепила, дето нямат отлепяне. Като ми е готино, като ми е криво – цъкам „Пусни“ и влизам във филма. А като минат двата часа – продължавам по моя сценарий, който ме чака. Комшията, който дължи на банката за телевизора и дограмата, сигурно пак се е изприщил дали е минал контрольора. Крепител е някаква надежда в безнадеждността. Победа е всяка справедливост срещу несправедливостта.
„Накрая идва сервитьорът и всички си плащаме сметката“
* - цитатите от филма са по памет и не претендират за точност.
Даниел Георгиев – Даката – (не)приятно ми е! (според случая)
Няма коментари:
Публикуване на коментар