мъничка изповед

Няма да спре да ме боли. Не защото не го искам. Не защото не се боря. А защото не спирам да те обичам. Това е моята истина. Може би тъжна истина. Дали го усети, дали го разбра, няма как да знам. Едва ли някога ще разбера. Другите са ми безразлични. Други след теб не е имало. Нещо не ми достига да ги пожелая. Да ги почувствам близки, необходими. Пусто ми е. Не е тайна за никого, който ме познава добре. По очите ми си личи. Не съм се и опитвал да крия. Не съм такъв. И нека съм слаб - психически, физически, както и да е. Винаги се стараех да бъда силен и живеех с мисълта, че трябва да бъда такъв. Езикът ми е груб, ръцете ми са груби, на моменти искам да попилея всичко около себе си. Гневът ми избухва за секунди, но мислите ми си остават добри. В безнадеждността на загубеното и сред руините на всичко което бях, там някъде около спомените витаеш ти. Твоята усмивка, твоите пръстчета, гласът ти... Всичко... всичко... което ми липсва толкова неутешимо. Луничките на нослето и под очите ти, очите, които гледах с толкова нежност и любов. Очите, в които търсех себе си. Притваряйки клепачи те докосвам и понякога тихо се усмихвам - сам в стаята, на улицата, където и да е. Тази усмивка ме прави друг. Тя ме връща край теб. Ревностно имам нужда от нея, но много повече имам нужда от теб. Искам само да знаеш -

Обичам те!

Незабравимите звуци

Има някои звуци, които не може да забравиш. Специфичното скърцане на затваряща се врата, заглъхването на отекващи стъпки, забавеното дишане. Неловкият опит на тишината да каже нещо утешително. Звукът от първия допир на капките до земята. Този на притока на кръв, който замъглява всичко. На последните изречени думи. На всичко останало неизказано. Най-вече онзи звук - на пропукване. Когато усещаш, че нещо в теб се къса и в същия миг разбираш, че никога няма да зарасне. Звукът на разпадащото се сърце. Мелодията на смъртта. Онази вътрешната смърт, която не те убива внезапно, а те дълбае, докато не те разяде. Звукът на спомените - смях, безсилие, топлина, някоя песен, някоя целувка, някоя прегръдка, пръсти през лицето и косите... Толкова много звуци. Сякаш душата ми е зала за концерти. Изморена от изпълнители, които свирят фалшиво. От публика, която ръкопляска, когато трябва да плаче. Вход свободен. Изход невъзможен. Така е със звуците. Някои просто не можеш да ги забравиш...