мъничка изповед

Няма да спре да ме боли. Не защото не го искам. Не защото не се боря. А защото не спирам да те обичам. Това е моята истина. Може би тъжна истина. Дали го усети, дали го разбра, няма как да знам. Едва ли някога ще разбера. Другите са ми безразлични. Други след теб не е имало. Нещо не ми достига да ги пожелая. Да ги почувствам близки, необходими. Пусто ми е. Не е тайна за никого, който ме познава добре. По очите ми си личи. Не съм се и опитвал да крия. Не съм такъв. И нека съм слаб - психически, физически, както и да е. Винаги се стараех да бъда силен и живеех с мисълта, че трябва да бъда такъв. Езикът ми е груб, ръцете ми са груби, на моменти искам да попилея всичко около себе си. Гневът ми избухва за секунди, но мислите ми си остават добри. В безнадеждността на загубеното и сред руините на всичко което бях, там някъде около спомените витаеш ти. Твоята усмивка, твоите пръстчета, гласът ти... Всичко... всичко... което ми липсва толкова неутешимо. Луничките на нослето и под очите ти, очите, които гледах с толкова нежност и любов. Очите, в които търсех себе си. Притваряйки клепачи те докосвам и понякога тихо се усмихвам - сам в стаята, на улицата, където и да е. Тази усмивка ме прави друг. Тя ме връща край теб. Ревностно имам нужда от нея, но много повече имам нужда от теб. Искам само да знаеш -

Обичам те!