Незабравимите звуци

Има някои звуци, които не може да забравиш. Специфичното скърцане на затваряща се врата, заглъхването на отекващи стъпки, забавеното дишане. Неловкият опит на тишината да каже нещо утешително. Звукът от първия допир на капките до земята. Този на притока на кръв, който замъглява всичко. На последните изречени думи. На всичко останало неизказано. Най-вече онзи звук - на пропукване. Когато усещаш, че нещо в теб се къса и в същия миг разбираш, че никога няма да зарасне. Звукът на разпадащото се сърце. Мелодията на смъртта. Онази вътрешната смърт, която не те убива внезапно, а те дълбае, докато не те разяде. Звукът на спомените - смях, безсилие, топлина, някоя песен, някоя целувка, някоя прегръдка, пръсти през лицето и косите... Толкова много звуци. Сякаш душата ми е зала за концерти. Изморена от изпълнители, които свирят фалшиво. От публика, която ръкопляска, когато трябва да плаче. Вход свободен. Изход невъзможен. Така е със звуците. Някои просто не можеш да ги забравиш...