Не съм те обичал

Не съм те обичал, когато те целувах. Не съм те обичал, когато те прегръщах. Не съм те обичал, когато се събуждах до теб. Не съм те обичал и когато не спях в нощите. Не съм те обичал, когато съм правил секс с теб. Не съм те обичал и в разговорите ни. Не съм те обичал и когато те чаках да идваш при мен. Не съм те обичал и в миговете, когато те изпращах на работа или до гарата. Не съм те обичал и когато имаше нужда от мен. Не съм те обичал и когато си тръгна от мен. Не съм те обичал и след като те няма. Никога не съм те обичал. Нито вчера, нито днес, нито утре. Не съм те обичал. Каква голяма лъжа.

3.

една любов - дребна и саката
недостойна даже и за тъп роман
притичила набързо през душата
и избягала завинаги от там

оставила е няколко следи
отпечатъци по устните и чашите
и понякога дори боли
от спомените, онези нашите

а тя бе всъщност толкоз малка
че дори я нямаше в твоите очи
попаднала е в графата жалка
поредният провал на осъдени души

една любов нищожна, полуумряла
заровена отдавна
за кратко някога те бе спряла
една лъжа безславна

ще си мълчим упорито
нито дума, нито жест
всичко да остане скрито
да издържим и този тест

с теб сме стари непознати
забравени телефонни номера
споделили време между две дати
лица останали без имена

Превратът неизбежен. За свинете и хората

Разхождам се. Вече не знам за кой ден. Крещя „Оставка“, „Мафия“ и ми омръзна да се правят, че не ме виждат и не ме чуват. Трябвам им само като дойдат изборите – тогава гласът ми им е най-важното. Никога не съм им вярвал. На демагози със зализани перчемчета, издути коремчета и разни лъскави костюмчета. Научили се да приказват в стилистиката на лъжата без окото да им мигне. Велики на обещания и кухи откъм съдържания. Измет докопала се до власт, самозалепила си етикета „елит“.

Омръзна ми. Търпението ми премина абсолютната нула. Напълно съм наясно, че с тия мирни разходки за здраве вечер нищо няма да се промени. Не ги мразя безплатно – платих с половин живот. Помня митингите от 1990 г, когато родителите ми ме мъкнеха на раменете и ръцете си. За да вкуся тая свобода, която те бяха жадували и за която само бяха подучули отнякъде. Имаше ентусиазъм и надежди, че идва доброто, което ще заличи злото.

 24 години по-късно те вече не протестират. Излъгани, разочаровани и смазани от настоящото си битие. Гордостта им от членството в НАТО и ЕС нещо не ги топли особено на фона на радиаторите зимата и хладилника целогодишно. Милиони българи бяха принизени до скотската борба да закрепиш месеца и милиони българи имат дългове, за да се опитат в следващия месец да заличат дефицита на предишния.

Комунистите само се прекръстиха на социалисти. Създадоха си и една етническа партия, която да е винаги верен съюзник с гарантираното си присъствие в парламента. Демократите се оказаха притежатели на партийни книжки и се изпокараха кой е по-велик и всеки сам си направи партия, която да го боготвори. Стигна се и до царско управление от републикански тип – той си взе каквото смяташе за свое и си изгради екип от децата на ЦК на БКП, наречени юпита. Завършили престижни западни университети с парите на народа. Върхът на политическото безсилие и измамничество беше достигнат със създаването и на мутренска партия. Застрахователният и охранителен бизнес вече беше твърде тесен за широките плещи на борчетата. Така охранителят на Тодор Живков и бивш пожарникар извървя стъпалата към върховната власт на министър-председател.

Стига с историята и политиката. Нека думата вземат фактите. Комунизмът уж си отиде. Веднъж през 1989 г, а после още веднъж през 1997 г. Безпардонна лъжа. Разни „австрийски“ инвеститори се загрижиха за България и взеха да наливат пари. А всъщност май чисто и просто връщат обратно парите на българите. Закриха се и продължават да се закриват болници, училища, заводи, спортни клубове, цели села изчезнаха от картата. За сметка на това никнат молове – най-новата страст на богатите с която да доизточват бедните. Може да си болен и прост, но все пак трябва да си модерен. На ония в парламента всъщност не им пука, ама хич. Те искат глупав народ. Да го бият, да го стрижат, да го ебат – както им хареса. Покорни слуги, които да им пълнят двойните и тройните гуши. Обещават щедро за в бъдеще, а през това време пратиха децата си в чужбина, защото им е пределно ясно, че са си некадърници и от тая държава освен лично облагодетелстване не могат да направят нищо повече.

За техен най-лош ужас се оказа, че в България все още има хора с акъл, с воля и с непримиримост към свинщината от глозгането на кокала, към наглостта, лицемерието, липсата на морал и усещането за безнаказаност и безконтролност. Никакъв имунитет не може да ги спаси от народния гняв. Народното творчество винаги намира находчив начин да изкаже мнението си. Със сарказъм, с ирония, с черен хумор. Черен като всекидневието. Никой не иска обратно комунизма, освен тези, които имаха и продължават да имат облаги от него. Мечтата на мнозинството от българите през 1990 г се състоеше в това да има японски телевизор и немски автомобил. Другата по-открояваща се и обща беше да може да пътува свободно. Днес може да си купиш всичко и да отидеш почти навсякъде, но все по-малко хора имат възможността.

Като водеща и единствена сила в течение на близо половин век само БКП имаше възможност да създаде олигархията. Пред очертаващия се ясен крах на комунистическия строй капиталът бързо е разпределен сред доверени лица, които срещу възможността да живеят луксозно с част от средствата, продължават да са верни на червената върхушка. Досиетата, които така и не бяха разсекретени, продължават да са чудесен инструмент за натиск. От своя страна олигарсите създадоха медии, които да насочват общественото мнение в една или друга насока. Според както е удобно и угодно. Като в оня брадат комунистически виц – Отишъл Сталин в затънтен край на СССР, където населението изнемогвало от беднотия. Застанал на трибуната и пита – Заплати получавате ли? - Получаваме, отвръщат хората. - Пържоли ядете ли? - Ядем. - Дрехи имате ли? - Имаме. - А вестник „Комсомолская правда“ получавате ли?, пита накрая вождът и хората отговарят – А как щяхме да знаем, че имаме заплати, пържоли и дрехи. Пропагандата и компроматите си остават основната сила на комунистите.

„Политиците“ не крият презрителното си отношение към „тълпата“, освен в предизборно време. Обичат да говорят, че ефикасността на българския труд е изключително ниска и хората са неподготвени. Без да си дават сметка, че сами плюят по себе си. Народът си има своята вина и основната е, че твърде дълго ги търпеше. Срещу заплата от 310 лв пожелавам успех и късмет на всеки депутат да преживее 30 дни. Пределно ми е ясно, че това е напълно невъзможно, след като те толкова харчат за ден. Време е лошата им преценка да им изиграе лоша шега. С всеки изминал ден „властта“ прави все по-голяма крачка към влизането в пропастта. Назначаването на мошеници и роднини не спря. Връщането на фигурки от Тройната коалиция само доказва що за смешници се докопаха и тоя път до шанс да си играят с бъдещето и парите на народа. Най-лошото е, че тяхното дебелокожие няма да им позволи да си тръгнат цивилизовано.

Последният близо четвърт век мога да категоризирам като един доста посредствен филм, в който някои сцени се повтарят. Лентата взе да се изхабява от прожекции. Сценаристите не могат да предложат нищо ново. Всички знаят кои са лошите и се очаква те да си получат заслуженото. Не става дума за субсидии или нови лимузини, които да не миришат на старите им оргии. През 1997 г се скриха в тоалетните на парламента. Лайната си ги влече към клозета. Този път е време категорично и решително да им се пусне водата. Жалко за доматите и яйцата, които загинаха в един неравен бой със свинете и кокошките, които си въобразяват, че са нещо повече от останалите. Много жалко за тях, че отказват да разберат уроците на историята, които ясно показват какво се случва, когато българинът загуби търпение. На тях любимата им част от българската история е за свинарчето, което станало цар. Това е тяхното доказателство, че заслужават шанс. Срещу такава сган не може да се бориш културно и с интелект. Свинята си е свиня и не си дава кочината без бой.

Не подстрекавам никого към насилие. Споделям мнението си. 

 

КУРортистът

на последния небетониран плаж
на метри от вълните носещи превръзки и тампони
откривах аз сезона с твърд КУРаж
че ще запиша поредно лято за шампиони

лежах си сред боклуци и мириса на нефт
и викам си бира, мента и почивка
край мене цици се люлеят за обществен кеф
десертът ше да е брулене на сливка

нали съм си отличник и спортист
чаровно съм животно
носи ми се славата на отявлен КУРортист
около мене женското е потно

кво да праиш, то си е природа
някои викат му съдба
винаги съм си на мода
между техните крака

и ше треа със стил да го завърша
туй произведение изкусно
аз на устните ти ше да свърша
па ти разправяй, че е гнусно

Време ти е да си ходиш

Време ти е да си ходиш. Не забравяй да си вземеш всичко, което остави. Избърши старателно отпечатъците си от мен, изтрий спомените - снимките, съобщенията, разговорите, номера. Заличи доказателствата, че аз и ти сме съществували на едни и същи адреси, че сме споделяли едно легло, една маса, един живот. Отречи, че съм те вълнувал, че съм бил в мислите и сънищата ти. Кажи, че не съм направил нищо за теб.
Време ти е да си ходиш. Да излезеш от сянката на сърцето ми. Не се обръщай, не се връщай. Напусни. Освободи квартирата. Прибери си и ножовете, които заби в мен. Не лекувай раните и не се хаби да кажеш нещо мило за сбогом. Спести си лъжата, че така е най-добре и за двамата. Ясно е за кого е добре. Още по-ясно е и за кого не е.
Време ти е да си ходиш. Да облечеш най-хубавите си дрехи и да сложиш от онзи парфюм, който от този момент насетне ще бъде моята отрова. Покажи ми какво губя. Кажи, че няма друг, че вината не е в мен, че може би някой ден ти и аз ще се съберем отново. Изиграй го така сякаш е истина. Макар и в себе си да знаеш, че това са последните лъжи, които захвърляш в лицето ми.
Време ти е да си ходиш. Недей да помниш нищо. Чака те някой по-добър. Някого към когото няма да си безразлична. Той ще получи от теб и друго освен тялото ти. С него всичко ще бъде различно. Няма да ти напомня на мен. Никога.
Време ти е да си ходиш. Всъщност това време отдавна мина. Време е да свикна. Да не те чакам. Да не се надявам. Да не страдам. Колко е лесно на думи.

Любовта не свършва в задънена улица. Не спира на знак Стоп. Не отива в кофата за боклук при плюшените играчки, няколкото снимки и другите вещи, които изведнъж са станали излишен багаж на миналото. Няма копче Включено/Изключено. Няма смъртен акт.

България за Даката

Ние българите обичаме историята си. Всеки я знае по различен начин, а това, че в половината от нея не сме съществували е само формалност. Две робства с обща продължителност около 700 години, комунизъм за 45 години, две световни войни, национални катастрофи, икономическо разорение.

Ние българите не обичаме себе си. Празнуваме шумно, гордеем се колко сме изпили, колко сме платили, къде и с колко гащите сме си свалили. Така го разбираме живота - по цигански - днеска иху, утре тихо. Тая формула се е доказала. Това ни е единствената национална стратегия.

Като казвам, че не се обичаме, имам предвид нещо в стила на "Ше си запаля къщата, да му изгори плевнята". Чуждото нещастие е най-големият завод за нашата радост. Като му се случи нещо лошо на някой и следва почукване по дърво и тихото заклинание Добре, че не на мене.

Българинът е патриот. В кръчмата са се провели толкова освобождения на страната - от турското робство, от комунизма, от това или онова правителство. Всеки българин има план за управление - как да потръгне икономиката, как съдът да пълни затворите и т.н. Само му дай власт, той тая власт знае какво да я прави.

Българинът умее да се бие. Това са го разбрали всички, които са дръзвали да пробудят гнева му. Едва ли по света има нещо по-страховито от разярен българин със свити юмруци. Той може да опази всичко. Уви, може да открадне всичко. Тъмната му страна никак не е за подценяване.

Организацията е нещото, което в България никога няма да съществува. Веднъж се опитахме да организираме въстание и навсякъде започна по различно време. Левски е бил организатор и завърши на бесилото. Най-срамната бесилка в българската история. Той не доживя да запали фитила на въстанието, а народът за който умря дори не направи опит да го спаси. В един поет като Ботев се намери повече смелост от пишман революционерите да поведе 200 човека към гибел. По пътя към смъртта на българска земя се присъединяват двама. Жалко е. Без външна намеса свободата щеше да си остане мираж. Щяха да си шушукат покорните главици и да се молят на бога да ги спаси. 500 години молитви не им стигнаха да разберат, че богове няма и че цената на свободата е кръв.

Съседните градове и села се мразят. От завист и от тъпотия. Едните имали завод, другите имали по-голямо училище. Нищо не свързва тия хора в народ. Бай Ганьо е яхнал националната емблема. Простакът, хитрецът, далавераджията - национален герой и кумир. Да се уредиш на някоя службица, да си имаш апартаментче, виличка, кола. Да избягаш от село, от провинцията и най-сетне да се настаниш в София. А тия, които не са съгласни да живеят така се местят в други държави, защото не виждат светлина в тунела.

Политиката стигна до такива цинизми, като подмяна на историята - турското робство стана османско присъствие, "Аз съм българче" било излишно, съществуването на Движение за права и свободи на същите тия, които половин хилядолетие бяха загробили свободата и правата на българите. Още по-нагло е участието на българи, които никога не са напускали пределите на Криворазбраната цивилизацията. Държавата не ти е важна, тя ти е само инструмент да забогатееш. Народът търпи. Той винаги си търпи и чака. Чака това дето няма да дойде.

Аз обичам България. Такава каквато я познавам. С всичките й недостатъци. Обичам природата й, обичам духа й, обичам отказът й да изчезне, колкото и да я предават и продават. Обичам я така както би искала да бъде обичана всяка жена. Със страст, с болка, с ярост.

България не е държавата на крадците, продажните политици, мутрите и курвите.

След любовта

- след любовта остават телефонни номера, които избледняват.
- след любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели.
- след любовта остава една маса в кафене " Манеж " и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други.
- след любовта на устните остава металният вкус на несполуката. Остават адреси на стаи " от 16 до 18 ч. ".
- след любовта остават изреченията: " Изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а... " и " Обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер? "
- след любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта.
- след любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода. Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой. Трак! -поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи...
- след любовта остава изречението " Аз ще вляза първа в банята " и отговор: " Няма ли заедно? " - този път не!
- след любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни.
- след любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена.
- след любовта улиците са празни, а градът - пуст.
- след любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам. Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха, и цветарките, които ни обичаха.
- след любовта остава наранената суета.
- след любовта остават други мъже и други жени.
- след любовта не остава нищо.

Момо Капор - югославски автор, роден в Сараево, починал в Белград