Смърт няма – довиждане, Джоко

Малцина са хората, които съм искал да срещна в живота си. Един от тях със сигурност беше Джоко Росич. Планирах да отида в кръчмата и да го почерпя един обяд, да си кажем Наздраве с една водка. Да му стисна ръката и да го послушам как говори. Да прекарам малко време около него. Признавам – много исках и съжалявам, че не успях.

Джоко Росич. Първата дума, която ми идва да кажа е исполин. Не, не защото беше висок, а защото беше високо над дребнавото битие. Животът не е милостив към никого. Баща му загинал във Втората световна война, избягал от родната си Сърбия, майка му починала без да има възможността да е до нея, погреба сина и жена си. Почти ослепя, а накрая и тумор в мозъка. Някой би казал тъжна съдба, но Джоко нямаше да се съгласи.

Позволявам си да говоря така сякаш съм го познавал, защото някои хора можеш да ги усещаш, да разбираш какво казват и защо го казват. Не пропусках да гледам или да прочета интервю с Джоко. Имах нужда от неговите думи и винаги ще имам. Когато почина се сетих за едно от заглавията на многото филми, в които участва – „Смърт няма“. Няма. Той остава паметник в душата ми. Характерният му глас придаваше още по-голяма сила на мъдростта му.

Макар и полубългарин по произход, Джоко беше по-голям българин от много българи. До последно се изказваше бодро за бъдещето. На 81 години в него имаше повече оптимизъм, отколкото в много на една четвърт от неговата възраст. Каубоят Джоко Росич вярваше в доброто. Икономистът Джоко Росич виждаше, че кризата няма да е безкрайна. Човекът Джоко Росич знаеше решението на проблемите – запретване на ръкавите и труд, защото промяна без борба няма.

Джоко се гневеше. Журналистът Джоко Росич трябваше да напише учебник за тая професия. Новините трябва да започват с това какво се случва в България, да разказват за живота в България, а да завършват с хроника на събитията по света. Не може да разказваш две минути за студа някъде си или за кученцето на някоя си, а в 20 секунди да съобщиш телеграфно, че завод в страната затваря и 300 души остават без препитание. Медиите загубиха морал. Джоко беше съвършено прав, че като гледаш в лайна, не може да не ти се усмърди живота.

Написа, че Балканите са единственото място на което може да живее и да умре. Роди се в Сърбия и умря в България. Мъжкар. „През целия живот има болка“. Тези негови думи ми помогнаха в много труден за мен момент. Джоко обичаше Висоцки, Момо Капор, сръбската и българската музика, конете, киното, цигарите, водката, казано накратко – Джоко обичаше живота. „Най-хубавата жена е тая, която човек сам си измисли“. На Джоко съм благодарен за уроците. По родолюбие, по журналистика, по мъжество.

На много малко хора мога да кажа, че се възхищавам. За съжаление вече нямам възможност да му го кажа лично. Не знам колко мъка е таил в душата си, но знам, че Джоко мразеше едно – оплакването. От Джоко научих, че най-силното качество на мъжа е достойнството. Да, може да боли, може сърцето да е на парчета, да не достига въздух, но трябва да си силен и да издържиш. Един от любимите цитати на Джоко от блестящия автор Момо Капор – „Върху себе си нося това, което имам, а в себе си това което обичам“.

Джоко, предполагам, че вече яздиш по вечните ловни полета. Някъде между Крупан и Бойковец, Унгария и киноцентъра в Бояна. Запалил си цигара и си затъкнал любимия си нож в пояса. Ще се отбиеш и в кръчмата за едно питие. Както си му е редът. Имам една молба към тебе. Застреляй омразата по тия земи. Да поживеем нормално преди да дойдем при теб.

Джоко, липсваш…

Дяконе, прости ми

Дяконе, прости ми, че доживях да е обидно да си българин, ако си в чужбина или да си патриот, ако си в България. Оставих цветя на онова злокобно място на което ти се прости с живота си, за да опиташ да спечелиш свободата на един дълбоко заспал народ. Не знам как по друг начин да изразя почитта си към тебе.

Дяконе, срам ме е. Мисля си, че ако ти беше жив да видиш тая България сам би се обесил. Да видиш как ограбват и продават отечеството. Да видиш какви глупаци се разпореждат и как управляват народа, водейки го към гибел. Тая чиста и свята република, която ти си носил в сърцето си, днес е мръсна като бунище и развратна като най-продажната курва.

Във властта няма хора с морал, Апостоле. Алчни и безскрупулни роби на личните си интереси и собствения си кеф. В парламента си имаме всякакви, Апостоле – турци, евреи, арменци, които са български граждани само на избори, после са си от техния етнос. А всички в тая сграда, Апостоле, обичат само парите, обичат ги повече и от себе си.

Днес ако обичаш България те мислят за луд, Апостоле. Гледат те и търсят каква ти е причината, облагата, ако щеш. Не може да я обичаш безплатно. Селата обезлюдяха, Апостоле. Хората пак са малограмотни, като по твое време. Хората пак ги е страх, като по твое време. Чорбаджиите и те са като по твое време. Целуват ръка (и гъза) на който трябва и броят жълтиците. Поповете и те са като по твое време. Та затова и мнозина като тебе не искаме прошка от тях.

Василе, прости ми, че оскверниха и паметника ти. За няколко кила желязо. Първо прости на тоя дето открадна, после прости на тия, които изкупуват безогледно каквото им се занесе, а нямат съвест да върнат националната светиня, накрая прости и на тия, които харчат по 2 милиона гроша годишно да ги пазят, а на твоя паметник няма две войничета поради липса на бюджет. Прости им, защото аз не мога да им простя. Както и на себе си не мога да простя, че тия времена се случиха в моя живот и против моята воля. Прости им и че нямаш гроб.

Василе, прости ми, че един идиот окупира мястото на твоята смърт, за да си проведе политическата пропаганда пред шепа продажници, като тия, които те пратиха на бесилото. Турците те убиха, но те предадоха свои. Прости ми, че много идиоти се крият зад името ти и спекулират с него. Прости, че много се кълнат в тебе, а не ти знаят дори и имената, за тях фамилията ти си е Левски. Прости ми, че се стигна до там.

Господинъ Кунчевъ, трябва да Ви се извиня. Искам да направя така щото Вашата гибел да не е била напразна. Искам да не ми тежи огромен товар на плещите всеки път, когато идвам да оставя цветя. Не ме е страх от борбата. Гнус ме е от изгнилите души. От тия, които са готови да предават. Господинъ Кунчевъ, не бяхте съвсем прав, че ако загубите, губите само себе си. Вашата смърт е загубата на цял народ. На един народ надянал овчата кожа на жертва, който отказва да покаже лъвското си сърце и да се разправи с враговете си. Опитаха се и Вас да оплюят и принизят. Не успяха и няма да успеят.

Господинъ Кунчевъ, оказва се, че не е имало робство. Излиза, че Вие сте се борил за свобода, която сте имал. Турците са дошли на гости и просто 500 години са забравили да си тръгнат, просто е трябвало учтиво да ги помолите да си заминат обратно в Анадола. Така поне се опитват да пишат в учебниците. В тия учебници им се искаше да махнат и „Аз съм българче“, както и творбите на Христо Ботев, защото били сложни за разбиране. Сложно е, господинъ Кунчевъ, близо век и половина след Вашата смърт продължава да е сложно да си свободен и да мислиш като такъв.

Дяконе, прости ми. Прости ми, че и аз като тебе имам нужда от свободата. Прости ми, че и моите сини очи виждат един народ, който иска да бъде свободен, но иска някой друг да му свали оковите. Прости ми, че и аз съм патриот. Прости ми, че аз нямам богове, а вярвам в здравия разум. Както вярвам, че ти не умря напразно, макар да се съмнявам понякога. Прости ми, че в днешна България живеят малко като тебе, които я носят в сърцето си, а са много тия, които коват бесилките на националната смърт.

Дяконе, прости ми!

Даниел Георгиев - Даката

398 думи

Казват, че хората се променят, чувствата се променят. Казват, че с времето си отива и любовта. Започваме като непознати и завършваме като непознати. Много неща са казани. Някога някъде от някого. Някой ги е повторил и така докато спрели да се замислят какво казват. Аз не съм съгласен, че хората се променят. Според мен просто показват повече от себе си. Неща, които не си забелязвал преди. Чувствата също не се променят. Тях или ги има, или ги няма. Не става с чакане. Няма да ме заобичаш и след милион години, ако не си ме обикнала в началото. Няма да ме почувстваш по-близък, ако не искаш да ти бъда такъв. Няма да те боли и да си тръгнеш, щом не си искала да останеш. Няма и да ти липсвам, ако не си изпитвала нужда да бъдеш до мен. Недостатъците ми ще ти избодат очите всеки път когато погледнеш в мен, ако си сляпа и за добрите ми качества. Няма да ти хареса как те докосвам, ако всеки път в мислите си усещаш присъствието на друг по кожата си. Един ден ще ти омръзне да се преструваш. Ще се умориш. Аз няма да бъда той. Онзи твой герой. Тогава ще ми кажеш, че нищо вече не е същото. Между нас няма да се получи, но ти отдавна беше взела решението. Не мога да направя нищо. Няма какво да кажа. Думите са напълно излишни. Знам, че ще ми липсваш. Знам, че сред тълпата от хора по улиците, заведенията, плажовете и навсякъде където отида ще се оглеждам за теб. Знам, че повече няма да ми се обадиш. Никога. Всичко свърши. Не е нужно и сбогом. То се подразбира. Сигурно съм луд. Да оставя твоята половина на леглото празна. На нея не е лягала друга, на нея не лежа и аз. Понякога ръката ми посяга към твоята възглавница. Понякога слагам лице на нея и чакам целувка за добро утро. Чакам. Като осъден на смърт. Няма да ме разстрелят. Присъдата е друга. Оставих всичко на времето. Първо се напивах. До безобразие. Понякога и посред ден. После излизах. Всяка вечер на различни места. Трябваше да те забравя. Да спра да мисля за теб. Да приема, че всичко е било лъжа. Новият ден, новият месец и новата година трябваше да ме отдалечат от теб. Да избледнееш, докато останеш само едно петно в миналото. Трябва да срещна друга, която да ме обича. Или поне да се опита.