Въпросите без отговори

Какво се случва с тези, които си пуснал в сърцето си? На които си дал шанс да бъдат част от теб, но са си тръгнали? Дали продължават да живеят в нас или свикваме с тяхната липса? Успяваме ли да забравим? Да си простим? Да продължим живота си без да носим миналото си като сянка? Колко пъти можеш да поканиш някого в сърцето си? Можеш ли да спреш да обичаш тези, които са имали особена стойност? Можеш ли да ги обичаш повторно? Със същата страст и доверие, със същото безумие? Колко удара можеш да понесеш преди да се предадеш? Колко често съжаляваш, че са си отишли или за нещата, които никога не направихте заедно? Кога свикваш с мисълта, че ги няма? Кога спираш да усещаш аромата им и не те преследва смехът или гласът им? Отиват ли си някога техните лица и тяхното докосване? Има ли по-голяма болка от тази да срещаш безразличие в очите, в които си виждал топлина? Безумие ли е да къташ надежда, когато си нагазил в пепелта на опожареното минало и няма път назад? Не можеш да накараш никого да те обича, но и нищо не може да ти попречи да обичаш. Не всички въпроси се задават, за да получат отговори. Не всички отговори са на въпроси. Умира ли нещичко от нас, когато някой си отиде със сърцето ни? Колко пъти умираме приживе, за да се страхуваме от смъртта? Бих искал да знам. Бих искал. Ако в природата всичко е в хармония, защо в живота твърде често мъката е много повече от щастието? Какво се случва с тези, които си пуснал в сърцето си? А те са си тръгнали и забравили, а в гърдите ти е гробище на чувства, спомени и припламваща жарава?