Лежеше на кревата си. Слаба и тиха. Тази жена, към която животът не беше проявил милост. Винаги скромна и усмихната. Въпреки всичко. Тя се е родила в царска България в село в Рила планина. На 1 януари. Ходила на училище до 4 клас или както е било по нейно време отделение. Селските деца не са били оставяни да се образоват много, защото са се родили с тая съдба да обработват земята. Още в моминските й години я застига първата трагедия. Във Втората световна война загива брат й, който с коня си настъпва мина и се разпръсва по земите на днешна Македония. Винаги разказваше за него с омиление. Малко след края на войната се омъжва. Този брак продължи близо 60 години. Плодът му са четири дъщери, седем внуци и два правнука. Разказваше ми как е живяла. Изкараните пари се дават на най-възрастния в семейството и ако ти потрябват ще се помолиш да ти даде. Може да си гладен, но ще изчакаш той да се върне и да седне на масата. Неща, които днес изглеждат абсурдно. Неща, които днес се формулират като дискриминация, за ония години са били почит и възпитание. Труден е селският живот. Това го знаят само тия, които са държали мотика и лопата в ръка, които са ставали с изгрева, че и преди него и са си лягали с напукани ръце. В детските ми години, когато се събирахме за празници през зимата, тя ни сипваше благо вино. Отсипваше го преди да поеме по пътя си към истинско вино. На нас ни беше сладко и забавно, можехме да си кажем и Наздраве. Много преди да се появи детското шампанско. Месеше баници и шупля и ги печеше в печка на дърва. Дълго си облизвах пръстите и още си спомням този вкус. Спомням си как пред къщата спираше камион, разтоварваха се кошове с тютюн и се започваше нижене на едни огромни метални игли. А на мен все ми се риташе футбол и целех кошовете с топката. Тя не ми се караше. Нямам спомен да е повишила тон за нещо. Ходил съм и по лозята, и по градините. В една голяма жега вадехме картофи, но земята беше толкова суха и твърда, че мотиката се връщаше обратно без да се забие и два сантиметра надолу. По едно време се ядосах, пуснах мотиката на земята и казах, че ше си купя картофи, само да не се занимавам с това. После много пъти сме се смели на тая случка. Тя си мислеше, че ни е мъчила с тая работа. А всъщност ме възпита да уважавам труда, да разбера, че лесно няма и че е най-вкусно, когато си се изпотил и изморил. Благодарен съм за всичко. Бях на прага на абитуриентския си бал, когато се случи нещастие. След боледуване почина сестра й, която беше по-малка от нея. Цял живот близо една до друга, подкрепяйки се. Само че животът не пита кой кога. Не познава милостта и не се интересува добър ли е човек, лош ли е. Напуска те и толкова. Мъката остава за другите. През есента на същата година почина и мъжът на най-голямата й дъщеря. Към края на следващата и нейният съпруг. Не знам какво й е било да носи тая скръб. Тя се усмихваше. Разказваше ми. Помнеше всички приятели, които съм водил на гости, питаше ме как са, какво правят. Помнеше и момичето, което бях завел. Попита ме дали се е омъжила. Присъства и на две сватби на внуци. Порадва се и на правнук и правнучка. Силна беше тая жена. Намираше сили да се усмихва. До последно. Въпреки че живя десет години сама. Винаги ме посрещаше с усмивка и с усмивка ме изпращаше. Повтаряше ми, че за да са заедно двама души трябват компромиси и да си прощават. Разбирателство. На това държеше тя. Имам всички основания да й вярвам, че това е най-важното. Сърцето ми се обръщаше да я гледам как притихва, а в очите й само доброта. Не се уплаши пред нищо. Така си отиват силните души - тихо и достойно.
На 23 август 2014 г в дома си издъхна баба ми Веселинка. Само няколко месеца преди да навърши 90 години. Един живот изпълнен с труд, честност, болка и много усмивки, оставил толкова много живот след себе си. Късметлия си беше дядо ми и той си го знаеше. Сега пак са заедно и не се съмнявам, че разбирателството им продължава. Тя обичаше да казва "Каков ти е умо, таков ше ти е и домо".
Почивай в мир!
Любимата й песен
Сестра брата кани на вечера
Сестра брата кани на вечера,
йелай, йелай брате, да вечераме,
йелай, йелай брате, да вечераме.
Вечерайте, сестро, мен не чекайте,
я сум било, сестро, у меаната,
яло, пило, сестро, сум се напило,
Яло, пило, сестро, сум се напило,
голем золум, сестро, сум напраило,
убило сум, сестро, затрило сум.
Убило сум, сестро, затрило сум,
йедин син на, сестро, син на майка,
они барат сега кръвнината.
Сестра брата кани на вечера,
айде, айде братко, да вечераме,
за кръвнина, братко, колай бива.
Сестра има, братко, девет сина
ке те жали, най-малото,
най-малото, най-убавото.
Бях на 14 години, когато баща ми ми купи уредба за рождения ден. Подарък, който щеше да се окаже пагубен за комшиите и квартала, но щеше завинаги да ме влюби в музиката. Не след дълго вече имах и първите си компактдискове. Спомням си, че този ми беше втория. Първият двоен. Момче с бейзболна шапка държеше пистолет от бензинколонка. A Little South of Sanity на Аеросмит с общо 23 песни. Записвани по време на турнетата Get the grip през 1993-94 г и Nine lives 1997-98 г. Уредбата събираше три диска, а тези два бяха се сраснали с "тавата".
Слушах ги денонощно. Може би те са били и причината да си пусна коса до раменете. Знаех текстовете наизуст. Правех "въздушна китара" много преди да бъде модерно. Колоните дънеха до сетни сили и за 2 години варварско напрежение взеха да припукват. Междувременно излезе и песента I don't wanna miss a thing към филма "Армагедон". Не помня дали и в коя съм бил влюбен по това време, но помня как бях закотвил телевизора на MTV и чаках да я пуснат. Аеросмит вече беше любимата ми рок група. Безапелационно №1.
Вчера ходех към стадиона и се усещах изключително приятно. Ако някой ми беше казал, че бандата ще дойде да свири в София, нямаше да го приема сериозно. А сега стоях под студеното смръщено небе с поглед към сцената и виждах великолепната петорка от Бостън пред очите си. Том Хамилтън на бас китарата, Джоуи Крамър на барабаните, Брад Уитфорд на ритъм китарата, Джо Пери на водещата китара и Стивън Тайлър на микрофона. Заедно на сцена от 1968 г. За пръв път на българска сцена през 2014 г.
Турнето LET ROCK RULE започна от стадион "Локомотив" в София. Не знам колко бяхме, но бяхме много. Хора от всякаква възраст - от тези качени на раменете на бащите си до такива с побелели коси, но с вечните рок души. Беше ми гот. Изключително. Не ми пукаше дали ще завали, не ми пукаше и когато един пич си изпусна бирите и ми заля глезените някъде към средата на концерта. Тананиках си, пеех си и ги гледах как създаваха шоу.
Dream on, dream untill your dreams come true
Сбъднах си една мечта - бях на концерт на Аеросмит - в София, България!
Чувството беше велико!
Неделен обед в София. По празници. Градът е в нормалното си състояние.
Без наемателите си. Новите граждани са обратно по родните си места.
Малко дъждовна. Малко слънчева. С чист въздух! Непреходна. Красива.
София каквато си я спомням и каквато я обичам. Две неща не можах да
представя - на Солунска на 30 метра от пейката на Славейкови един човек
на сергия продаваше книги, както беше написал ТОТАЛНА РАЗПРОДАЖБА НА
КНИГИ - 50 ст. Нарочно не снимах табелата с промоцията. В подлеза на
Софийския университет един човек свиреше на кавал - когато минах първия
път - Love theme на Енио Мориконе от Кръстникът, а на връщане Осъдени
души на Митко Щерев...
Има един човек, който се обръща към мен със Соколе. Това е титла, която присъжда на реещите се над дребнавостта на всекидневието. Соколът можел да лети с 400 км/ч при пикиране. Доста стремглаво към целта. Живот в небето. Това не е лукс или съдба. Това е начин на мислене. За хората.
Този човек има дарбата да разказва. Той пише така, че не можеш да спреш да четеш. Всяко следващо изречение и нов ред идват естествено, като поредно стъпало на стълбище. Така докато не стигнеш до финала, където те чака нещо необходимо като въздуха - оптимизъм. В неговите истории героят е човешкият дух.
Трябва да обичаш хората, за да разказваш за тях по такъв начин. Неговият почерк не може да се сбърка. Ако хората, които описва не бяха истински личности, всеки би помислил, че написаното е художествено произведение. Стилът му може да те разтърси още преди да разбереш важното в текста.
Много често последните му изречения ми се размазват пред погледа. Историята вече ме е хванала за гушата и очите ми са се замъглили. Възвръщам вяра, че на света още има добри и свестни хора. Спомням си, че въпреки болката, унижението и разочарованието, животът ще продължи. Поемам нова глътка въздух и свивам юмруци. Борбата си заслужава. Докато дишам още има смисъл. Няма да се предам!
Неговите истории са запомнящи се. Не е трудно да се разбере защо. В тях победител е волята. Да живееш, да победиш, да направиш добро за някого без да се афишираш. Да преодолееш негативизма на околните, предразсъдъците, да се изправиш срещу страховете и съмненията си. Да не хвърлиш пешкира и да подвиеш опашка. Да покажеш на света, че ти си единствен и неповторим и че дори всичко да е срещу теб - поне ще се опиташ докрай.
В неговите истории стават чудеса. Истинските чудеса. Чудото на това да повярваш в себе си. Основополагащото чудо за редица други чудеса за хората, които са успели да си вдъхнат достатъчно кураж и увереност. Светът се върти от усилията на силните. На хората със здрава психика и голямо сърце. Те може и да не са известни, но си заслужава да се разказва за тях.
Соколът Иво Иванов, който сега кръжи из териториите на Канзас, едва ли подозира колко е трудно да се пише за неговото писане. Проблемът при авторите е, че те нямат представа и колко силно въздействие може да има творчеството им.
Иво, твоята крива на щастието е лекарство за душата. За онези души, които животът е пробил тук-таме и понякога губят контрол над себе си. Твоята крива на щастието е позволила на много сълзи да изминат пътя от душата до очите и да я разтоварят. Разбира се, твоята крива на щастието е дала най-вече щастие на душата. А тя има нужда най-силно от него. А когато го няма да знае и да помни, че съществува още.
Когато тя се усмихва дъхът ми затихва. Като е близо до мен не мигвам, за да не я загубя от поглед. Когато я докосвам винаги съм внимателен. Всеки път щом е в обятията ми вдишвам от аромата на кожата й. Нейните очи върху мен са наградата, която не се уморявам да получавам. В тях винаги виждам топлина. Прошепвам й, че я обичам и устните й оформят широка усмивка, която озарява прекрасното й лице. Това сияние свети в сърцето ми до следващата ни среща. Тя е... радост. С разпиляна коса, с някоя рокля, която има щастието да обгръща разкошното й тяло. Понякога изглежда хлапашки, а друг път бляскава кралица. Подарявам й цветя и всеки път разбирам, че и най-хубавият букет избледнява в ръцете й. Обожавам онзи момент, когато нейната длан е в моята. Дори когато мълча всъщност казвам Великолепна. Тя е жената, която най-често ме оставя безмълвен, но е чула най-хубавите ми думи.
Малцина са хората, които съм искал да срещна в живота си.
Един от тях със сигурност беше Джоко Росич. Планирах да отида в кръчмата и да
го почерпя един обяд, да си кажем Наздраве с една водка. Да му стисна ръката и
да го послушам как говори. Да прекарам малко време около него. Признавам –
много исках и съжалявам, че не успях.
Джоко Росич. Първата дума, която ми идва да кажа е исполин.
Не, не защото беше висок, а защото беше високо над дребнавото битие. Животът не
е милостив към никого. Баща му загинал във Втората световна война, избягал от
родната си Сърбия, майка му починала без да има възможността да е до нея,
погреба сина и жена си. Почти ослепя, а накрая и тумор в мозъка. Някой би казал
тъжна съдба, но Джоко нямаше да се съгласи.
Позволявам си да говоря така сякаш съм го познавал, защото
някои хора можеш да ги усещаш, да разбираш какво казват и защо го казват. Не
пропусках да гледам или да прочета интервю с Джоко. Имах нужда от неговите думи
и винаги ще имам. Когато почина се сетих за едно от заглавията на многото
филми, в които участва – „Смърт няма“. Няма. Той остава паметник в душата ми.
Характерният му глас придаваше още по-голяма сила на мъдростта му.
Макар и полубългарин по произход, Джоко беше по-голям
българин от много българи. До последно се изказваше бодро за бъдещето. На 81
години в него имаше повече оптимизъм, отколкото в много на една четвърт от
неговата възраст. Каубоят Джоко Росич вярваше в доброто. Икономистът Джоко
Росич виждаше, че кризата няма да е безкрайна. Човекът Джоко Росич знаеше
решението на проблемите – запретване на ръкавите и труд, защото промяна без
борба няма.
Джоко се гневеше. Журналистът Джоко Росич трябваше да напише
учебник за тая професия. Новините трябва да започват с това какво се случва в
България, да разказват за живота в България, а да завършват с хроника на
събитията по света. Не може да разказваш две минути за студа някъде си или за
кученцето на някоя си, а в 20 секунди да съобщиш телеграфно, че завод в
страната затваря и 300 души остават без препитание. Медиите загубиха морал.
Джоко беше съвършено прав, че като гледаш в лайна, не може да не ти се усмърди
живота.
Написа, че Балканите са единственото място на което може да
живее и да умре. Роди се в Сърбия и умря в България. Мъжкар. „През целия живот
има болка“. Тези негови думи ми помогнаха в много труден за мен момент. Джоко
обичаше Висоцки, Момо Капор, сръбската и българската музика, конете, киното,
цигарите, водката, казано накратко – Джоко обичаше живота. „Най-хубавата жена е
тая, която човек сам си измисли“. На Джоко съм благодарен за уроците. По
родолюбие, по журналистика, по мъжество.
На много малко хора мога да кажа, че се възхищавам. За
съжаление вече нямам възможност да му го кажа лично. Не знам колко мъка е таил
в душата си, но знам, че Джоко мразеше едно – оплакването. От Джоко научих, че
най-силното качество на мъжа е достойнството. Да, може да боли, може сърцето да
е на парчета, да не достига въздух, но трябва да си силен и да издържиш. Един
от любимите цитати на Джоко от блестящия автор Момо Капор – „Върху себе си нося
това, което имам, а в себе си това което обичам“.
Джоко, предполагам, че вече яздиш по вечните ловни полета.
Някъде между Крупан и Бойковец, Унгария и киноцентъра в Бояна. Запалил си
цигара и си затъкнал любимия си нож в пояса. Ще се отбиеш и в кръчмата за едно
питие. Както си му е редът. Имам една молба към тебе. Застреляй омразата по тия
земи. Да поживеем нормално преди да дойдем при теб.
Дяконе, прости ми, че доживях да е обидно да си българин,
ако си в чужбина или да си патриот, ако си в България. Оставих цветя на онова
злокобно място на което ти се прости с живота си, за да опиташ да спечелиш
свободата на един дълбоко заспал народ. Не знам как по друг начин да изразя
почитта си към тебе.
Дяконе, срам ме е. Мисля си, че ако ти беше жив да видиш тая България сам би се
обесил. Да видиш как ограбват и продават отечеството. Да видиш какви глупаци се
разпореждат и как управляват народа, водейки го към гибел. Тая чиста и свята
република, която ти си носил в сърцето си, днес е мръсна като бунище и развратна
като най-продажната курва.
Във властта няма хора с морал, Апостоле. Алчни и
безскрупулни роби на личните си интереси и собствения си кеф. В парламента си
имаме всякакви, Апостоле – турци, евреи, арменци, които са български граждани
само на избори, после са си от техния етнос. А всички в тая сграда, Апостоле,
обичат само парите, обичат ги повече и от себе си.
Днес ако обичаш България те мислят за луд, Апостоле. Гледат
те и търсят каква ти е причината, облагата, ако щеш. Не може да я обичаш
безплатно. Селата обезлюдяха, Апостоле. Хората пак са малограмотни, като по
твое време. Хората пак ги е страх, като по твое време. Чорбаджиите и те са като
по твое време. Целуват ръка (и гъза) на който трябва и броят жълтиците.
Поповете и те са като по твое време. Та затова и мнозина като тебе не искаме
прошка от тях.
Василе, прости ми, че оскверниха и паметника ти. За няколко
кила желязо. Първо прости на тоя дето открадна, после прости на тия, които
изкупуват безогледно каквото им се занесе, а нямат съвест да върнат
националната светиня, накрая прости и на тия, които харчат по 2 милиона гроша
годишно да ги пазят, а на твоя паметник няма две войничета поради липса на
бюджет. Прости им, защото аз не мога да им простя. Както и на себе си не мога
да простя, че тия времена се случиха в моя живот и против моята воля. Прости им
и че нямаш гроб.
Василе, прости ми, че един идиот окупира мястото на твоята
смърт, за да си проведе политическата пропаганда пред шепа продажници, като
тия, които те пратиха на бесилото. Турците те убиха, но те предадоха свои.
Прости ми, че много идиоти се крият зад името ти и спекулират с него. Прости,
че много се кълнат в тебе, а не ти знаят дори и имената, за тях фамилията ти си
е Левски. Прости ми, че се стигна до там.
Господинъ Кунчевъ, трябва да Ви се извиня. Искам да направя
така щото Вашата гибел да не е била напразна. Искам да не ми тежи огромен товар
на плещите всеки път, когато идвам да оставя цветя. Не ме е страх от борбата.
Гнус ме е от изгнилите души. От тия, които са готови да предават. Господинъ
Кунчевъ, не бяхте съвсем прав, че ако загубите, губите само себе си. Вашата
смърт е загубата на цял народ. На един народ надянал овчата кожа на жертва,
който отказва да покаже лъвското си сърце и да се разправи с враговете си.
Опитаха се и Вас да оплюят и принизят. Не успяха и няма да успеят.
Господинъ Кунчевъ, оказва се, че не е имало робство. Излиза,
че Вие сте се борил за свобода, която сте имал. Турците са дошли на гости и
просто 500 години са забравили да си тръгнат, просто е трябвало учтиво да ги
помолите да си заминат обратно в Анадола. Така поне се опитват да пишат в
учебниците. В тия учебници им се искаше да махнат и „Аз съм българче“, както и
творбите на Христо Ботев, защото били сложни за разбиране. Сложно е, господинъ
Кунчевъ, близо век и половина след Вашата смърт продължава да е сложно да си
свободен и да мислиш като такъв.
Дяконе, прости ми. Прости ми, че и аз като тебе имам нужда
от свободата. Прости ми, че и моите сини очи виждат един народ, който иска да
бъде свободен, но иска някой друг да му свали оковите. Прости ми, че и аз съм
патриот. Прости ми, че аз нямам богове, а вярвам в здравия разум. Както вярвам,
че ти не умря напразно, макар да се съмнявам понякога. Прости ми, че в днешна
България живеят малко като тебе, които я носят в сърцето си, а са много тия,
които коват бесилките на националната смърт.
