Беше по-добра

Беше по-добра, защото аз те мислех за такава
сега знам, че не си и си заминаваш
Изтръгвам те от мен и това ще бъде края
къде отиваш и какво ще правиш нехая

За теб всичко беше една забава,
а ти си кралицата на маскарада
Обречена си да потънеш във забрава
ще изгориш в спомена за ада

Очите ми те превъзнасяха във всичко което не си
за тебе няма те да отронят сълзи
Красотата ти е лъжовна, каквато си цялата ти
Не се обръщай и без сбогом си върви

Изчезваш като сън и аз пак съм буден
Разбрах те колко всъщност струваш
за малко бях в лъжите ти изгубен
не мен, а спомените ще целуваш

Вятърът на промяната

В моето най-искрено детство си спомням една песен. Тя не беше просто хит, тя беше символ и така си остана. Говоря за Scorpions – Wind of change или казано на наш си език Скорпионите и техният Вятър на промяната! Велико. Дори да не съм го осъзнавал напълно по онова време. 20 години по-късно ми е пределно ясно, а какво ли ще бъде след още 20, ако съм още на тази земя. Полъхна този вятър на промяната. Тогава падна Желязната завеса и многото фалш зад нея, че и пред нея. Но майната и на политиката. Не за нея ми се говори. Осъзнавам острата нужда от промяна в живота си. Притиснат между действителността и амбицията. Недоимъкът на пари срещу охолството, демонстрирано очебийно. Не ми пукаше преди, не ми пука и сега. Само се чувствам изчерпан и за пръв път неподготвен. Липсва ми жаждата за битка. Имам нужда от полъха на вятъра на промяната. Не всяка промяна е за по-добро, но едно поне е сигурно – дава някакъв резултат. Доскоро си мислех, че ако намеря любов ще живея по-лесно. Може би е така. Поне битовизмите няма да ме дразнят толкова... предполагам. Любовта дава сили и едни хубави розови очила, които да позамажат картинката. Никой не би отказал. Поне така си мисля. Стига толкова по темата за нежните чувства и трепети. Сега е ред на силата. А тя се загуби дори когато съм стиснал юмруци и съм готов да нанеса удар. Казват, че с годините човек омеква или както се казва в един от любимите ми български филми “Рано или късно човек сяда в лехата на живота”. Само дето ми се струва, че седнах твърде рано, а нещо не мо га да се изправя. Болката всеки си я носи. Физическа или душевна. Едната минава или затъпява, другата не съвсем. Тук идват приятелите. Приятелите, които си намериха приятелки и все по-трудно намират време за по бира. Тя пък била висококалорична и нездравословна, какво остава за чаша ракия. Ракията пък е гадна, друго си е уискито, разбираш ли... Такъв си е българина. Чуждият задник ше излиже до блясък, а на своя диамант ше се изсере. Брутално. Това май можеше и да не го напиша, но пък нямаше да съм аз. Мнозина не ме харесват, проблемът си е техен. Аз като се погледна в огледалото виждам повече причини за гордост, отколкото за срам. Пък и грешките си ги признавам и се приучвам да казвам и Извинявай, че и Благодаря. Скоро може да усвоя и Обичам те. Знае ли човек какво го чака зад ъгъла. Не мога да искам да бъда себе си, мога да искам само да бъда по-добър. Поне спрямо себе си, оттам и към околните. На хората никога не може да се угоди, но пък не пречи кой знае колко да им помогнеш. Усмихвам се дори. Понякога и сам на себе си. От чист интерес. Готино ми е. Като си засиля някое парче или като се сетя за някой стар виц дето съм разказвал вече стотици пъти. Жив съм. И това е нещо, пък дори и само статистически. Пийвам си. В това лошо не намирам. Позамъглявам поглед, доставя си някоя радост и на душата. За няколко часа светът е едно по-хубаво място. Какво пък и мечтите все още са безплатни. Не съм и прочел и всички стойностни книги на тоя свят. Не че ще мога, но не пречи и да опитам. Пък и прочел съм вече няколко... Някои дори с това не могат да се похвалят, нищо че познават буквите. Е, има си и кусури битието. Подариха ми една кола ветеран, дето не я и карам почти. Нямам гадже. Не спечелих и награда за професионализъм, ама какво от това, всички сме аматьори. Готов съм. Новите предизвикателства идват. Кола все ще си купя и все си мисля, че такава каквато аз пожелая, а не някоя колкото да не е без хич. Жена все ще се намери. Работа има за целия китайски народ, че и за още. На живеца му трябва главня да го разпали едно хубаво от всички страни. В модерното време на технологиите на заден план отидоха хората. Сега е по-важно да имаш отколкото да бъдеш. Лъскавата ти количка, скъпия ти парцал те градят. О времена, о нрави! Казали го още древните латинци. И тогава имало златни премени и окъсани дрипи. Моралът отдавна е включил на задна и гледа скоростомера да види колко може да вдигне. Няма да се вайкаме. Никой не си избира времето и родителите. Идваш на тоя свят с плач и с плач си отиваш. Между сълзите намираш и някоя секунда да се усмихнеш. Тогава те снимат и те показват после, докато съвсем не те забравят. Портретът ми виси на стената. Може да е суета, може да е съвпадение. Инициалите са Д Г, но не са Дориън Грей. Според мен обаче и моят портрет ме изпива. Той си остава млад, докато аз напредвам във времето. Онова момче от стената имаше по-други представи и по-голям хъс. Онова момче трябва да се върне в мен и да ми даде силата. Живее ми се бе! Няма място за отстъпление. Кураж и желание! Това е важното. А тя смъртта, че ще дойде – ясно е. Една бърза целувка и безвремието на вечността. Не мога да мисля само за нея. Преди това има толкова недолюбени момичета. Раздадох от себе си. Тук и там. Всеки се надява да остави следата си. Успехът е променлив. Някои са останали във времето, къде с добро, къде с лошо. Та раздадох повече от необходимото. Споделих и малкото което имам. Еретично казано за атеист като мен. Сякаш съм спазвал Библията. Повечето пъти съм грешал в щедростта си, но разчистих ненужното. За какво са грешките, ако не се поучим от тях. Яд ме е на себе си понякога, че съм бил по-търпелив, но нима годините на разума и мъдростта не искат търпение. Случват се и хубави неща. Когато лъхне вятърът на промяната. Свежият въздух, който изпълва гърдите. Цветовете оживяват и радостта се връща. Един ветрец край морския бряг, който винаги стопля сърцето, въпреки че вее хлад. Един ветрец в планината, който винаги те подбутва да покориш върха, въпреки че всъщност духа срещу теб. Един ветрец, който раздвижва душата. Ето това бяха ключовите думи. Сами се подредиха. В низа на мисли. Повеят ме връща пак в дядовата къща. Сред лудориите на детството и така необятния двор. Сега го извървявам с двайсетина крачки, но пак ми е широко. У дома съм си и това е моят палат. Тази стара къща на два етажа и висящата лоза над половината двор. Олюпената мазилка, скърцащата дограма и чешмата с хладната изворна вода. Жив съм и това ми стига. Ще продължа напред. Защото мога и защото се уча с всеки ден. Уча се как да живея и все още мога да направя поне себе си щастлив. Каквото дойде. Любов и омраза, щастие и тъга, приятели и врагове. За едно сърце съм незаменим и то бие в мен. Затваряйки очи знам, че поне един човек ще иска утре да ги отворя. Поглеждайки към телефона знам, че и дълго да мълчи ще прозвъни и отсреща някой има нужда от моя глас и моята подкрепа. Главата горе и стъпка напред. Най-доброто предстои...

Un amore grande...

Жена, която искаш толкова много, че да не спираш да мислиш за нея. Да заспиваш с мисълта за нея и да я сънуваш. Косите й, развяни от вятъра, небрежно спускащи се по изящните й рамене. Смехът й, ароматът на кожата й, който можеш да усетиш във всичко... най-сладката глътка въздух. Допирът до нея е най-великото чувство. Виждаш всичко в ума си, представяш си перфектния миг. Начинът, по който се усмихва е нещото което обожаваш. Очите й и техният поглед - с тях тя те оставя безмълвен. Жената чието лице никога няма да забравиш. Най-сладките устни, които сякаш целуват докато говорят и ревнуваш всяка буква и всеки звук, които се докосват до тях. Чертите й са нещото, което никога никой не би могъл да нарисува. Искаш да я имаш... веднага... и завинаги. И не би я сменил никога с никоя друга. Поглеждаш към врата й и в устата ти се поражда неудържимо желание да минеш с целувки всеки милиметър от него. Чуваш я докато си поема дъх, усещаш как бие сърцето й. Сърцето към което се стремиш и в което искаш да бъдеш. А то бие... в прекрасните й гърди, които се повдигат леко нагоре всеки път когато тя говори, въздъхва или просто седи кротка и мирна и само съзерцава. Може би тя е мъничко нещастна, защото не може всеки миг да вижда красотата си, с която пленява всичко около себе си. Но всъщност не. Тя е щедра да дарява радост на другите, а не е самовлюбен нарцис. Тя знае, че е красива, но не знае, че е по-красива от всички останали. Тя знае, че е прекрасна, но не знае, че е най-прекрасна от всички. Тя знае, че е добра, но не знае, че е най-добрата. Тя е чувала много комплименти за себе си и едва ли е останало какво да й кажеш. Няма какво да й кажеш въобще. Тя е толкова красива, че те кара дъхът ти да спре, а животът не се мери с броя вдишвания и издишвания, а с моментите, които карат дъхът ти да спре. С нея животът е един дъх, един момент, който продължава вечно. Жена за която знаеш, че ако нямаш до себе си - нямаш нищо. Жена за която е нужна цялата смелост на света, за да я пожелаеш, за да я обичаш!

19.ХІІ.2005 г 1:36 ч

Скитникът не може да скърби

Бездомник, несретних и пройдоха
Живот далеч от маските и светлините
Много си отидоха, а малко дойдоха
Не се задържаха наоколо жените

Няма смисъл от молитви и терзания
Немилостиво и високо е небето
До него не достигат стон и желания
Смъртоносно тихо е в храма на сърцето

Един човек срещу цялата вселена,
а той загубил е воля за борбата
Една душа цялата изпепелена
останките й разхвърляни са по земята

По пътя някъде имаше ли и надежда
Очите кротичко мълчат
Виждали са я в прелестна одежда
Опитаха се да я спрат

Тя отмина с разпуснати коси
С грациозна крачка продължи напред
Скитникът не може да скърби
За него няма печеливш билет

Коварни са измамите на сетивата
Пред погледа е близо, а до сърцето толкова далече
Все някой губещ е в играта
Загубите някак твърде много са вече

Не ще го помни никой, не се и той залъгва
Ще го приютят при себе си звездите
Финалът кратък е, макар историята му да е дълга
Той простил се е с мечтите

Заглъхват стъпките му в мрака
Силуетът му останал е без сянка
Нищо той не чака

20.VІІІ.2009 г

Разказът на поета

Ето го и каменният лик на поета
Очите му сякаш вперени са в мен
Край нас бушува тихичко морето
изпращаме топлия ден

Римите се смесват с прибоя
и потъват в дълбините на синевата
Статуята сякаш е моя
и на раменете ми подпрели са се небесата

Напуска ни и слънцето подобно някоя любов,
оставяйки по пясъка изгарящи следи
Притъмнява хоризонтът в червен обков
Морето шепне - какъвто искаш - такъв бъди!

Нима животът не е миг, песъчинка, случайна нота?!
Ако не ти го кажа днес, дали ще мога утре?!
Ще отмие ли дъждът срамът на нашата Голгота?!
Обичам те и толкоз, заключена си в мене вътре!

Поетът все още си е тук
Разказа ми за него и за нея - любовта
Морето цялото потънало е в слух
Вечерта знае, че денят напразно не умря!

Красива непозната

Парфюмът й ме убиваше нежно. Красива непозната. С профил на гръцка богиня. Стройна и слаба, с кадифена кожа, потъмняла от слънцето. Кафявите й очи шарят наоколо с топлина. Излъчва женственост и грация. Движи се леко, сякаш лети. С боси крачета в чехли стъпва в дъжда. Колко ли сърца е разбила... Това нежно и красиво момиче. Косата й прибрана и вдигната нагоре. Само някой палав кичур, измъкнал се от примката, се вее свободно покрай омагьосващото й лице. А как ухае... колко приятно и прелъстително. Няма да забравя този аромат. Красива непозната, изникнала под дъждовното небе. С дълги пръсти и нокти с маникюр. Тя е пълна с живот. Гласът й го издава. Отива някъде да се позабавлява. Нощта едва сега започва, а тя е толкова млада. Красавицата ме плени без никаква пощада. Появи се и изчезна, непозната и греховна.

Животът е красив

Двама с тебе като тъжни планети
разминаваме в безкрайността
Слънце в храма на душите ни свети
това ли е любовта?

Никога не съм подозирал, че ще напиша нещо за любов. Човекът, който не приема съществуването на подобно явление. Красиви жени колкото си щеш, напомпани мъжаги, пари, секс, влияние, фасон. Каквото и да се случва всеки го възприема като купон. Както се пее в една песничка - животът е приключение, а не посока. Правиш избори, които те влачат нататък по пътя. Понякога печелиш, понякога губиш. Понякога си твърд, понякога мекушав. Според случая, настроението, кой знае какво. Понякога ти харесва, друг път не. Раздразнение, умора, скука... познато. Твърде вероятно дори да не признаеш гласно, да си го помислиш поне. Има привличане, желание, страст. Впускаш се в рулетката. Адреналинът ти се вдига, усещаш палавата топлинка в себе си и се впускаш в приключението. Погледи, докосвания, целувки и се отдаваш на онова, което ти доставя удоволствие, както нищо друго. Спираш да мислиш, да се терзаеш, само и единствено желаеш. Да вземеш своето. На мига и за мига. Забравяш всичко. Толкова ти е хубаво, че не искаш да спираш... To be continued

Дочаках пролетните дъждове
болката ми да отмият
Видях отново зелени цветове
скоро цялата земя ще я покрият

Слънчеви лъчи пробиват сивкавия купол на небето
а преди минута само ромолеше
Ситни капки по стъклото в такта на сърцето
а то нашепва - каквото беше, беше

Нов живот се ражда, ще се преродя и аз
макар и не видимо различен
Същият ще си остана и в профил и в анфас
с осанка на човек меланхоличен

Ще се усмихна тихо на настъпващата пролет
усещайки полъха на вятъра и аромата на цветя
Приветствам птичките и песента на техния полет
и спомням си момичета като картини без имена

Проблясва в очите ми стаеният пламък
запален от искрица надежда
Все още не съм целият от камък
или поне така ми изглежда

Зимата – сезонът на нашето недоволство

„Това е вече краят
на дългата измислица,
че сме живели в рая
на всички времена

Това е вече краят
на тази сива приказка,
която ни остави
на края на света...”
(Валди Тотев – Вдигни очи)

14 януари 2009 година. 10 януари 1997 година. 9 ноември 1989 година. Бурни емоции, наченки на революции и надежда да дойде промяна. Страхливци, държащи властта и защитаващи се с лостовете на полицейската система. Помия. Всеки порив се политизира от откровени боклуци, доказали с времето своята некомпетентност. Историята ще ги запомни правдиво – като некадърниците довели държавата до абсолютен банкрут – финансов и морален.

Толкова е пошло и гнусно, че не е за говорене. Все някой трябва да се наеме да каже нещата, такива каквито са. Откровено ми писна от мишкари, въздухари, лайнари и всякаква сган. Интелектуално осакатени хора се скриха зад костюми и затъмнени бронирани стъкла на лимузини и решиха, че са недосегаеми. Единственото в което истински ги бива са машинации от първичен характер. Всички, дори тези, които нямат ясни спомени от онези години, знаят репликата „Да дойдат танковете”.

Една шепа подлеци са готови да пратят и армията срещу собствения си народ. Професионалните им задължения са да защитават интересите на народа си и да спомагат за благоденствието и развитието му. Осигурявайки по-добър стандарт на живот и техните възнаграждения биха били по-големи. Как да проумеят подобно нещо, те са за кратко, повечето не издържат и по цял мандат. Защото толкова са и професионалисти. Престъпността се разхожда безнаказана, често пъти и поощрявана и охранявана. Творят закони, докато ги погазват най-нагло. Няма кой да им потърси отговорност.

Българинът е пословичен революционер. Към четата на Ботев се присъедини едно бедно даскалче. Една шепа заптиета изпроводиха Левски от Ловеч до бесилото в София и никой не си помести пръста да го отърве от печалната му гибел. Грозни факти. Грозна действителност. Даскалчетата и днес са бедни. Опитаха да протестират, но за какво им е образование на глупците в парламента. С просташката си наглост се намърдаха там, а не с акъл.

На 9 ноември 1989 година България официално скъса с комунизма. Мнозина наричат това преврат. Хаосът завладя държавата с пълна сила. Заговори се за свобода, пазарна икономика, отворени граници. Частна самоинициатива, бизнес, сближаване със Запада. Обетованата земя. Роди се демокрацията, облечена в синьо. Сякаш „демократите” се бяха родили на 9 ноември 1989 година и нямаха минало преди това. Естествено се представиха за дисиденти, отявлени борци срещу режима.

Комунизмът рухна. Страхът от милицията си отиде, заместен от таената омраза към ченгета, агенти и всякакви подобни от репресиращия апарат на държавата. Така и не стана ясно кои са били истинските кукловоди на страховитата Държавна сигурност. Погрижиха се и затова. Заканите бяха, че комунистите никога повече няма да получат власт. Строят на СССР загина в утопията си. Хората никога не могат да бъдат еднакви, да получават еднакво и да изпитват едно и също. Самият Маркс винаги е подчертавал невъзможността това да се случи в реално общество.

През 1990 година ме влачеха по площади и улички. Хиляди хора, стотици хиляди бяха счупили оковите. Скандираха се всякакви неща, дълго сподавяни и тихомълком шепнати някъде. Добре си спомням ентусиазма на родителите ми, съседите и хората, които виждах. Интуитивно усещах, че съм част от нещо голямо. Поне така го определяха в приказките си възрастните. Да слушаш Бийтълс на таван, на грамофон на генералски син и да молиш ученици от английската гимназия да ти превеждат текстове, защото няма как да научиш този език. Виждаше ми се като черно-бял филм за Втората световна война. Всъщност епизод от юношеските години на баща ми във времето на Студената война.

Студено беше и по митингите. Още нямаше глобално затопляне по онова време. Нищо нямаше, освен радост в угнетените хора. Започваше нова ера, но малко са имали представа какво ще донесе тя. Лесно се палим и лесно се разочароваме. Така живеем на Балканите. Бедността поражда само проблеми и насажда злоба. Парите, останаха в онези, които имаха власт. Те си останаха с убежденията, че комунизмът е благото. Как иначе, нали той им дари охолството и спокойствието. На преден план излязоха групировките. Яки момчета от спортните училища зарязаха казармения си начин на живот и употребиха мускулите в други сфери.

Всеки опит за бизнес минаваше задължително през тях. Застраховаха, биеха, палеха, отвличаха, крадяха. Според случая. Вършеха всичко, което трябваше, за да няма условия за спокойно развитие и натрупване на голям капитал. Пазеха статуквото, а в замяна получаваха добри средства и защита от закона. Удобно. В момента, в който започваха да се вземат насериозно и да застрашават висшите интереси бяха ликвидирани. Къде показно, къде не. Добре тренирани пешки в една безкрайна партия шах.

Междувременно протичаше нещо като приватизация. Разграбване, препродаване и унищожаване на всичко, завещано от бившия строй. Модернизацията беше забранено явление. Стигна се до там, че България остана и без национален авиопревозвач. Заводите спряха, голяма част от тях завинаги. Губещи предприятия продължават и до днес да трупат пасиви за държавата. Градове и села обезлюдяха. Земеделието остана в историята. Инфлация, ниски заплати, ниска събираемост на данъците и скъп живот.

10 януари 1997 г. Мразовит ден. Вместо на училище, със съучениците бях по барикадите. Нямаше нужда да ми преподават „Клетниците” на Виктор Юго. Ние бяхме герои в съвременен роман. Със същата жестокост. Ставаш сутрин и доларът е 2000 лв, а вечерта 3000. Докато се редиш на опашка в магазина и стигнеш до продавача цените вече са се сменили. Заплатите, ако изобщо се превеждаха, имаха равностойността на 2,3,5 долара. Храната беше дефицит. Тайно продадоха зърното и взеха и хляба на хората. Ножът опря в кокала. Отново митинги, отново недоволство. Студът и гладът озвериха така търпеливото племе. Стигна се и до щурм на парламента. Беше неизбежно. Случи се пред очите ми. Както няколко години по-рано видях и свалянето на петолъчката от партийния дом. Символите на предходното време си заминаха, но всички промени си останаха привидни.

Мизерия, безпокойство и неутешима злоба. Това виждах тогава, това виждам и днес. Много хора изгубиха вяра, много семейства се съсипаха заради немотията и тежкото ежедневие. Отчуждението взе да властва. Преди по Коледа беше лукс да се уредиш с банани и портокали, а сега за голяма част от хората кюфтетата станха символ на празниците. За каква световна финансова криза ми натякват всяка вечер по телевизията от месеци насам? Побъркаха ли се тия хора, къде живеят, къде работят? Каква криза може да уплаши обикновения българин? Кога не сме били в криза? Особено пък финансова? Старите жигули и москвичи се смениха от автомобили на лизинг, в основата си за около 15-20 000 лв за 3-5 години. Имало страх от безработица? Кога за последните 19 години нямаше?

Не се чувствам сигурен. Че няма да ме блъсне някой пиян идиот на следващия светофар, че няма да ме пребие някой наркоман/мутра. Здравните осигуровки покриват една пломба, за всеки преглед искат пари, разболееш ли се става критично. Образованието не мърда и сантиметър напред. Новите технологии превземат света, а ние още учим машинопис. Имаме си МОЛчета, нищо, че минималната заплата е 240 лв. Криворазбраната ни цивилизация с главен герой бай Ганьо не ни е напуснала, нито за миг.

На 14 януари 2009 г, макар и в далеч по-малки мащаби, всичко се повтори. Протестът официално е на студентите, които по дефиниция са водещата сила на държавата. Утрешните специалисти, на които се разчита да променят, разбира се, към по-добро страната. Колко студентски или не, но протест се състоя. За спокойствието на депутатите бяха ангажирани 1700 полицаи. Толкова не охраняват и футболното дерби между ЦСКА и Левски, което събира десетина хиляди в последните няколко години. Гледайки кадри от сцените, които се разиграха, си мисля само едно – нищо не се е променило. България премина пълнолетието си, откакто се „роди” след комунистическия режим. Вместо една зряла държава с планове за развитие, виждам същата онази от 1990 година. Сега в магазините има достатъчно голям избор, но джобът си остава плитък. Днес ги няма малките градинки, площадки с катерушки и пързалки. Корупцията ги съсипа, за да даде простор на търговски центрове и луксозни апартаменти.

Бъдещето не съществува. Има само тук и сега. В главите на некадърните пъзльовци, които се крият зад щитовете и палките на своята маша. Вместо да преследват и арестуват престъпниците, полицаите бият гражданите, които изразяват своя протест. Какво направиха „управниците” за децата, майките, възрастните хора? Констатират статистиките за загиналите на пътя, докато си присвояват парите от фондовете за ремонта им. Отрицателният прираст не ги вълнува особено. Любовниците им и банковата им сметка ги карат да забравят за бащите, които не са си получавали заплатите няколко месеца. Не може да им тежи на съвестта, защото нямат такава. Те отдавна са изпратили децата си в чужбина, знаейки, че не могат да управляват страната.

„Вдигни очи, виж този свят, светът днес върви напред, а не назад”, се пее в песента на Валди Тотев, която беше написана в зората на 90-те години. Имаше и други парчета – „Развод ми дай”, „9 милиона ченгета” и „Последен валс”. България е в НАТО и Европейския съюз. Стратегическите цели изпълнени. Сега трябва да се чувстваме защитени и европейци. Очакванията бяха за нов ред, завишен стандарт и потръгване в някаква възходяща посока. Нищо подобно. Няма кой да ни оправи къщичката. Взриви се Челопечене, люля ни земетресение, спря ни газът. Видя се, че сме пределно уязвими. Природата не можем да борим – земетресението и студът са си нормални явления, колкото и да са неприятни. В Челопечене се взривиха глупостта и безхаберието. Жалко, че не се взривиха в парламентарните кулоари.

Политиката е за мислещи хора с достойнство. Такива са рядкост. Навсякъде по света. На фона на останалите 7 600 000 души в България - 240 депутати са множко. Повече от стотина не са нужни. Трябват изисквания или т.нар. ценз, за да се кандидатират за място във властта. Сульо и Пульо се вреди, че дори и за там с подкуп. Смениха и закона, та да може със средно образование да се стане министър. Скоро ще може и с основно. Искам преди да влизат в сградата на парламента да кажат химна и „Аз съм българче”. Няма как да стане. Те искаха да го махнат от букварчето. Както и пренаписаха историята. Нямало робство, а турско присъствие. Дошли на гости и така им харесало, че пет века не си тръгнали. Нямаше и да си отидат, ако не бяха дошли други гости – руснаците. Безкрайна приказка, безкрайни гостувания. От тоя туризъм се съсипаха поколения.

Зимата е сезонът на нашето недоволство. Без съмнение. Озверели от студ, от страх за живота си и оцеляването си, от обезверение, се сещаме, че сме работодатели на онези в Народното събрание. Само че те са сбирщина, която претендира, че няма нищо общо с народа. Сами си плащат, сами се пускат във ваканции, подписват си командировъчни и премийки. Сами си живеят. Народът да се спасява както може. Скрити зад имунитета си, крадат до скъсване. Нищо не е простено, нищо не е забравено! Безплатен обяд няма, колкото и да са евтини кюфтенцата в депутатския стол. Присъдата на хората е по-тежка от тази на съда. На изборите урните може да останат загадъчно празни, като главите на тия, дето ще се натискат да са по бюлетините. Полицейският произвол, лумпенизираните „биячи” и всички грозни сцени ни представят пред света.

9 ноември 1989 година. 10 януари 1997 година. 14 януари 2009 година. Черната хронология на една несъстояла се мечта – България – страна с пазарна икономика, бизнес и ясна стратегия за развитие. Нямаме икономика, няма производство, трупаме дългове. Сливането ни с така бленувания Запад не се покри с очакванията на болшинството от хората. Икономическата ни зависимост от Русия лъсна за няколко дни. Дори земята ни вече не е наша. Изкупиха я евтино разни чужденци. Имаме си новини на турски език по националната телевизия. Няма ефективни присъди, доказани подкупи, уличени престъпници. Дрогата и алкохолът са по-достъпни от пържоли. Едноседмична почивка е лукс, било и на незастроените пет квадратни километра на българското черноморие или пък в някое семейно хотелче в планината. Все по-рядко се чува Бийтълс, вече се гледа Шоуто на Азис. Пародия и кич. „Няма да вървя с навдена глава. Не съм избягал. Ще намеря смисъл да остана”. Това се пееше преди 12 години. За толкова време много хора не намериха смисъл и не видяха причини да останат. Веднъж се живее. Животът е тежък, а добрите моменти са рядкост. През 2009 година стават двайсет години демократична България. Населението на страната намаля с един милион души, а това на София се увеличи тройно. „Човек трябва да живее, а не да съществува”, думите са на Джак Лондон. Интересно какво би написал, ако беше на нашето място през последните двайсет години.

Кризисна поезия

Да се завърнеш в бащината къща,
радиаторите там са толкова студени,
а той принуден е да плаща,
че управляват ни олигофрени

Да те посрещне майка ти на прага
подавайки ти чашка чай
Виждаш си дъха, но ти е драго
мила родино, ти си земен рай

Навън е 15 градуса под нулата
няма газ, но пък има тежка криза
Чудя се дали да не опаковам и към Кулата
и от там към наклонената в Пиза

Без топлина останал всеки дом
прилича на развалина
ще се натряскам с бутилка ром
да посрещна сутринта

В мощна коалиция с мастиката
ше си кажа мнението за политиката
Министрите и депутатите
с полъха на вятъра на въжета да се клатите

Наврели сте се под дебелия юрган
и до дупка сте усилили климатиците
една смрадлива долнопробна сган
това сте всички вие политиците