колелото

Спомняш ли си когато се учеше да караш колело? Как падаше, удряше се, жулеше се, плачеше, ядосваше се и после пак се качваше. Докато се научи. Задържа се и измина няколко метра. После свикна и взе да караш и без ръце. А в началото дори имаше и подпирателни или просто ръката на някой около теб - мама, татко, кака, батко, дядо или баба... Помниш болката от паданията и радостта като се научи. Нима не е същото и в любовта. Опитваш се. Боли те, пропадаш, усещаш разочарование, гняв. Пак се опитваш. Задържаш се при някого. Пак падаш. Сърцето ти събира белези. Също при карането на колело - важното е да задържиш баланса. Няма гаранции. Колкото и добре да се справяш. Разбитото сърце никога не усеща по същия начин. Понякога махаш ръце и се пускаш на автопилот. Всичко което носи радост, носи и болка. В любовта няма подпирателни гуми и ничия ръка не може да те задържи, когато тръгнеш да падаш. Разрушително е да обичаш. Против всякакви закони на самосъхранението. Колкото и провали да претърпиш - винаги остава надеждата. Да успееш.