Някога замисли ли се...

Някога замисли ли се как живея без да те докосвам?
Някога замисли ли се как живея без да те виждам?
Някога замисли ли се как живея без гласа ти и разговорите ни?
Някога замисли ли се как се събуждам без теб?
Някога замисли ли се колко пъти гостуваш в съня ми?
Някога замисли ли се колко е пусто сърцето, което остави?
Някога замисли ли се как съм те обичал?
Някога замисли ли се, че още те обичам?
Някога запита ли се как съм?
Някога замисли ли се колко ми липсваш?
Никога.
Нали.

Да обичаш винаги боли.

В мълчанието ми винаги си ти

Гледам лицата им, а виждам теб. Докосвам телата им, а усещам теб. Парфюмите им са различни, но винаги ухаят на теб. Гласовете им звучат като теб. В мълчанието ми винаги си ти. Адски ме ядосваш, защото за теб никога не откривам подходящите думи. Твоето име е моята забранена дума. Не трябва да мисля за теб. Не трябва да ми липсваш. Не трябва да те обичам... Но аз имам един голям порок и той е, че никога не правя каквото трябва, а каквото искам. Ти си болка. Ти си онзи тъмен ъгъл в мен. Внезапно се превръщам в ураган. Със страховита сила съм готов да помета всичко по пътя си и да оставя след себе си пустош. Да разпоря небето, да запаля пожари и да разтърся земята под себе си. Заради теб ще срина всички светове, но не давам и косъм да падне от главата ти. Не давам и сълза да капне от очите ти. Не давам на никой да говори срещу теб. Не казвам на никой, че там където си докосвала останаха белези. Всеки ден те изтръгвам от сърцето си, а на следващия те намирам пак там. Лудост е. Казват ми, че има и по-добри от теб. Те не знаят, че предпочитам лошото в теб пред доброто в другите. Можеш да ме обиждаш, да ме удряш, да ме мразиш... Да ме мразиш колко съм слаб пред тебе. Да ме мразиш, че дори няма да вдигна ръце, когато посегнеш да ме зашлевиш. Да ме мразиш, че няма да ти кажа и една лоша дума, без значение колко рани ще ми нанесеш. Сигурно е черна душата ми и на дъното й лежи пепел. А под пепелта е твоят образ.

Гънс енд роузес - Това обичам

И сега не знам защо
тя не каза сбогом
Тогава изглеждаше, че съм
го видял в очите й

Помислих, че няма да е мъдро
все пак трябва да опитам
за цялата любов, която имам в мен
не мога да отрека...

Не мога да я оставя да умре
Защото сърцето й е като моето
Тя държи болка в себе си...

Така че ако ме питаш защо
тя не каза сбогом
Знам, че някъде отвътре...
Има специална светлина
която все още свети ярко
и дори в най-тъмната нощ
тя не може да отрече

Така че ако тя е някъде близо до мен
Надявам се в бог да ме чува
Няма друга, която може да ме накара да се чувствам толкова жив
Надявах се тя никога да не ме напусне
Моля те, господи, трябва да ми повярваш
Ще претърся вселената
и ще открия себе си в очите й

без значение колко опитвам
да кажа, че всичко е лъжа
каква е ползата от моите
признания за престъпление
За страст, която няма да умре
в моето сърце...

И сега не знам защо
тя не каза сбогом
може би, защото го видях в очите й
и сега изглежда, че аз
предадох чувството си за гордост
Никога няма да кажа сбогом...

Такъв е бил животът на Даката

 Може би на всеки се е случвало поне веднъж. Да се разминеш със смъртта. Да си помислиш, че това е края. Този кратък момент, който може да те промени. Тогава си помислих какво бих искал да направя в последните си мигове.
Искам да кажа на една жена още веднъж "Обичам те". Искам да помилвам неродените си деца. Искам да усетя тревата бос. Да ми замирише пак на сено, на ванилия, на вино. Искам устните ми по устните на тази жена, а ръцете ми по талията й. Искам да я видя как се усмихва. Искам да стисна ръка на приятелите си. Силно. Да им благодаря за всичко. За пиянските вечери, за подкрепата, за миговете, в които са ме спасявали от смъртта.
Не съжалявам за нищо. Имал съм и нямал съм. Обичал съм. Губил съм. Такъв е бил животът на Даката.

Селско момиче (или Грозното пате модерна версия)

Тя е между 19 и 25-6 години. Дори не е задължително да е от село. Напоследък дори е рядкост. От тия за които баба ти казва "Намери си скромно момиче". В началото наистина изглежда скромна и наивна. Номерът е да попаднеш на нея, докато още е нова в София. Все още не знае имената на улиците, но не я подценявай, ако става дума за заведенията. Бъди нащрек. Внезапно и без да разбереш ще се окаже, че тя вече няма нужда от теб, а години по-късно при някоя случайна среща да ти го играе по-софиянка, отколкото папата християнин. Тя не е претенциозна. Докато не научи всички молове и модни марки. Марките може да ги е знаела и преди от интернет, но за пръв път ги е видяла и докоснала. В дългосрочен план добавяме обличала и събличала. Косата вързана на ластик изпада като възможност. Вече ще я виждаш само с прически и боядисана в актуалното за сезона. Никога не се опитвай да определиш цвета. Все пак всеки нюанс за мъжкото око е съвсем отделен цвят за женското. В началото тя е много тъжна за родното си място. За семейството, приятелите, домашните любимци, бившите любимци. Носталгията я кара да ти каже твърдо, че това между вас е нещо временно, защото тя няма намерение да остава в столицата, а ти не би се преместил в нейното бившо местоживеене. Пък и тя все пак се стреми към нещо повече от мениджър на стопанска единица или както казваха дядовците ни - овчар. То не че е срамна професия или че не е излизала с такива. Тя също си има мечти. Да се забие с някой барман, а най-добре с актьор. Хем мъж с професия, хем така малко арт. Все пак тя разбира от тия неща - мода, изкуство, секс. Нищо, че в началото изглежда задръстена, а когато си я вкарал в леглото за пръв път си се съмнявал, че може би наистина й е за пръв път. Тя е адаптивна и не забравяй, че това се дължи на големия й потенциал. Тя харесва умни мъже. Също така си пада и по мускулестите. С едните иска да си говори и да бъде емоционална, а с другите да се чука и да ги показва като на конкурс. Твърде жалко, че винаги има някой с по-големи бицепси. Внезапната й промяна изобщо не е толкова внезапна и съвсем не е промяна. Тя следва съдбата си. Това са й предрекли звездите. Да знаеш - зодията ти е много важна. Пише ли някъде, че не си пасвате астрономически - край. Тя те е харесвала, дори може би е изпитвала нещо към теб, но асцедентите или както и да се пише тая дума не си подхождат. Не й подхожда и социалното ти положение. Може да си умен, но да не си силен. Може да си силен, но да не си богат. Може да си богат, е тука кусурите ти рязко намаляват, но е напълно възможно да не я задоволяваш. Възможните комбинации са като при тотото - теоретично ограничен брой, напрактика шансът ти да уцелиш печелившата е под един процент. Не се отчайвай. Приемът в университетите става все по-лесен, а мандатите им в Студентски град са като комунистическа власт - 45 години и не им стигат. Те не са лоши момичета. Никак. Просто са родени да бъдат принцеси. Нищо, че като ги почерпиш две-три питиета и ги повозиш малко са напълно готови да ти покажат, че не пропускат епизод на Сексът и града. Те не са лесни момичета. Дума да не става. Другото да стане. Така няколко месеца до пълната трансформация. Селското момиченце вече не същесвува. Диалектът остава само за разговорите вкъщи. Старите снимки са повод за малко срам, прикрит с осмиване. Тя вече е фешън тупалка. От главата до петите. Тя вече има стил или поне си мисли, че го има. Тя вече има и сериозен/истински мъж до себе си или ако го няма "знае точно какво търси". Може и да е семеен, да не сме толкова придирчиви все пак. За любовта години няма. Така че това че е набор на баща й няма никакво значение. Той я разбира, така както останалите не могат. Друг примамлив вариант е да е футболист, боец или син на тате. Да уточня - това че риташ с приятелите си или си се сбил в някоя кръчма не те класира в графа футболист или боец. Много е важно да знаеш, че си свестен и че вината не е в теб. С теб си е прекарала добре, нищо че всъщност само те е прекарала. Е, имал си уникалния късмет ти да си бил с нея. Все пак това щастие не сполетява всеки, но твърде вероятно е да си баджанак с всеки втори. Обичал си я? Това си е само за твоя сметка. Тя не те е молила, не те е карала да се влюбваш. Според нея не си я обичал. А нейното мнение не може да бъде оспорвано. Няма смисъл. А ако някой ти каже, че няколко дни по-късно я е видял с друг си припомни, че една жена не пуска един, докато не хване друг. Та така за селското момиче, което заобича София, но никога и теб. Защото градът може да й предложи много повече от един мъж. А за да не нарушаваш вътрешния си мир - не е до парите, колите, мускулите и всичко останало. Тя иска да има всякакви, защото един ден може би ще трябва да си се прибере на село, а там вече няма нищо интересно за нея.

Аеросмит - Каквото можеше да бъде любов

Събудих се и се питам как всичко се обърка
Аз ли съм виновен?
Предадох се и те оставих на влака за никъде
Сега този влак дойде и си отиде
Затварям очи и те виждам да лежиш в леглото ми
и още сънувам този ден

Каквото можеше да е любов
Трябваше да бъде единственото, което да е истинско
Не знаех, не можах да видя това което беше точно пред мен
И сега съм сам всичко което имам е празнина, която идва от това, че съм свободен
Каквото можеше да е любов никога няма да бъде

Стар приятел ми каза, че си намерила някой нов
Най-накрая продължаваш напред
Мислиш, че ще те преодолея след всички тези години
Да, но времето доказа, че греши
Защото все още държа на теб

Ние тръгнахме по своите пътища
Казахме си сбогом един на друг
Все още се чудя къде си
Много ли си далеч от това да се върнеш?
Ти се изплъзваше от ръцете ми, а аз не разбрах

За теб

Когато тръгна на онзи път последен
отново няма да ти бъда мил
Задраска ли ме като спомен бледен,
който много те е наранил

Не са ти нужни моите ръце
от тях ти вече се гнусиш
сякаш те не са били по теб
милвайки те, докато заспиш

Очите ти не ме поглеждат
внезапно ослепели за своя стар любим
за да ми отнемат сетната надежда
че някога горели са, а после имало е дим

Шепотът ми е заглъхнал
и думите заклеймени са като лъжи
Топлина не съм ти вдъхнал
и не съм те обичал, както обичали са те преди

Ще те погледам малко и тихичко ще си отида
всяка дума бих повторил, всъщност те са само две,
но ти отдавна от устните ми ги приемаш за обида
и нищо не може да те убеди, че са от сърце

Нека това любов не е
и нека да ти бъда най-чужд в света
Нека ме осъди това небе,
ако в миговете ни нещастна си била

Аз ще тръгвам на онзи път от който връщане няма
и не искам да ме изпращат сълзи
С усмивка ще крача до края, бяхме двама
и бях щастлив преди до смърт да боли

2 години

Тук трябваше да има думи, които да кажат, че ми липсваш и че те обичам.

Тук стои огорчението.

Bill Withers - Ain't No Sunshine

Исторически човек

Една есенна вечер през вратата на офиса на последния етаж нахлу една енергична фигура. Човекът не бе висок, закръглен и видимо ядосан. След време щях да разбера, че да бъде изнервен му е почти обичайното състояние. Извади един тефтер и ме попита как се избира от стационарните телефони на бюрата. След няколко тежки фрази към телефонната система извади един тефтер и се зае да пише нещо. Вече не помня какво е било, но съм сигурен, че е било на любимата му тема.

Така се започна познанството ни. Както обича да казва Гърга Питич - "I think this is the begining of a beautiful friendship". Сопнатият нервак се оказа веселяк с разностранни интереси. Голямата му страст беше историята, а хобито му се превърна в професия, която бих казал му пасваше идеално. Интелектът му позволяваше да гледа на нещата и да пише за тях на високо стъпало. Макар че често се изтощаваше енергичността му водеше и до размах на идеите му. Искаше му се да прави много, като беше полезен далеч извън пределите на това което прие за своя специалност. На моменти изглеждаше идеалист, но според мен гледаше реалистично настоящето и бъдещето.

Той беше от тия хора, които не си слагат сами спирачки. Изискваше от живота, но и не пестеше усилия към целите си. Не беше кариерист, не беше готов на всичко и не се криеше зад чужди гърбове. Не се страхуваше от конфронтации, беше директен в общуването си. Понякога го имаха за твърде груб, за някои може би дори и агресивен. Колоритната му фигура бързо стана желан събеседник за мнозина, които имаха шанса да се запознаят с него.

Празнуваше със същото усилие с което работеше. Били сме заедно на море, по вили, безброй заведения. Безброй случки и култови реплики. Бяхме приятели и съмишленици. Имахме близки разбирания за професията си, за живота. Споровете ни завършваха някъде около първото Наздраве и нататък купонът беше гарантиран.

В него уважавах много качества, но най-вече че беше справедлив и достоен. Отстояваше позицията си и имаше ясни аргументи. Имаше желание да продължи заниманията си и с история. От моя гледна точка успя. Животът му промени историята на всеки, който го е познавал. Да го познаваш беше чест и щастие.

Рачка, благодаря ти за всичко, приятелю!

В памет на Рачо Колев. Почивай в мир.

мъничка изповед

Няма да спре да ме боли. Не защото не го искам. Не защото не се боря. А защото не спирам да те обичам. Това е моята истина. Може би тъжна истина. Дали го усети, дали го разбра, няма как да знам. Едва ли някога ще разбера. Другите са ми безразлични. Други след теб не е имало. Нещо не ми достига да ги пожелая. Да ги почувствам близки, необходими. Пусто ми е. Не е тайна за никого, който ме познава добре. По очите ми си личи. Не съм се и опитвал да крия. Не съм такъв. И нека съм слаб - психически, физически, както и да е. Винаги се стараех да бъда силен и живеех с мисълта, че трябва да бъда такъв. Езикът ми е груб, ръцете ми са груби, на моменти искам да попилея всичко около себе си. Гневът ми избухва за секунди, но мислите ми си остават добри. В безнадеждността на загубеното и сред руините на всичко което бях, там някъде около спомените витаеш ти. Твоята усмивка, твоите пръстчета, гласът ти... Всичко... всичко... което ми липсва толкова неутешимо. Луничките на нослето и под очите ти, очите, които гледах с толкова нежност и любов. Очите, в които търсех себе си. Притваряйки клепачи те докосвам и понякога тихо се усмихвам - сам в стаята, на улицата, където и да е. Тази усмивка ме прави друг. Тя ме връща край теб. Ревностно имам нужда от нея, но много повече имам нужда от теб. Искам само да знаеш -

Обичам те!

Незабравимите звуци

Има някои звуци, които не може да забравиш. Специфичното скърцане на затваряща се врата, заглъхването на отекващи стъпки, забавеното дишане. Неловкият опит на тишината да каже нещо утешително. Звукът от първия допир на капките до земята. Този на притока на кръв, който замъглява всичко. На последните изречени думи. На всичко останало неизказано. Най-вече онзи звук - на пропукване. Когато усещаш, че нещо в теб се къса и в същия миг разбираш, че никога няма да зарасне. Звукът на разпадащото се сърце. Мелодията на смъртта. Онази вътрешната смърт, която не те убива внезапно, а те дълбае, докато не те разяде. Звукът на спомените - смях, безсилие, топлина, някоя песен, някоя целувка, някоя прегръдка, пръсти през лицето и косите... Толкова много звуци. Сякаш душата ми е зала за концерти. Изморена от изпълнители, които свирят фалшиво. От публика, която ръкопляска, когато трябва да плаче. Вход свободен. Изход невъзможен. Така е със звуците. Някои просто не можеш да ги забравиш...

няма заглавие

Бавно ... страстно .. се разсъбличаш
и изгаряш ме с очи
На удоволствие ме обричаш
както можеш само ти

С тебе играе си светлината
Ту нейна си, ту в прегръдките на мрака
У тебе съзирам жената,
която мога вечно да желая и чакам

Продължавай ... не спирай ... нито за миг
показвай ми къс по къс невероятната си красота
Кръвта ми кипва като на разярен бик
и адска жажда пламва в моята уста

Искам всяка част от тялото ти нежно да докосна със език
Всяка част от тебе да опитам
Дъха ти да усещам. Да чувам твоя стон и вик
Греха със тебе да изпитам

Разкошна си ... така ... застанала във сянка
Пръсти в моите едва преплиташ
Прелъстяваш ме ... подобно някоя вакханка
Застанала в обятията ми за нищо не питаш

За пръв път в живота си готов съм да се моля
и пред някого да падна на колене
Със теб не мога да се боря. Обещай да бъдеш само моя!
Ти си безвъзвратно влязла в моето сърце

Гледайки те във захлас все пак се чудя
дали когато навън се съмне
Няма аз да те загубя
Дали от мене ще си тръгнеш

Иска ми се когато се събудя да видя твоето лице
и след като сме се любили да си заспала сгушена в моите ръце
Пред мене стоиш разсъблечена ... напълно гола ... сега
Дано дланите ти са върху мен на сутринта!

Д.О.Г.

Аца Лукас - Рожден ден

Дали ти е още в живота
часовника, който ти купих
дали продължава добре да ти служи
както аз съм ти послужил

На мен тук ми е хубаво без теб
времето бързо минава
порок нямам, а всяка вечер
различна девойка ми идва

Лъжа, лъжа всички
грозно сам като преди

В пет следобед пиян съм
в осем и половина готов съм
аз всяка вечер спя сам
сякаш съм заразен

За бога смили се
не бих те викал кълна се
но днес ми е тежък ден
имам рожден ден

Годжи - Празна стая

Празна стая
със отворена врата
и сякаш влизат за ръка
тъга и самота

Празна стая
огледалото от лед
пита празното в очите ми
Защо не съм с теб?

Ти остави тук
тишина и студ
но аз съм с друга, мила
ти си вече с друг

Жив съм и след теб,
но не питай как
мразя си очите,
че те виждат пак

Празна стая
гледам пустото легло
дето правехме любов
след теб ще спи само

Празна стая
със стени от тишина
те са чували мечтите ни
защо мълчат сега

Ти остави тук
тишина и студ
но аз съм с друга, мила
ти си вече с друг

Жив съм и след теб
но не питай как
мразя си очите,
че те виждат пак

Нищо не си отива завинаги

Не ме интересува какъв цвят е косата ти, нито дали си се гримирала. Дали си сменила парфюма и дали още палиш цигара, докато си разбъркваш кафето и си махаш фибите. Дали пак слагаш ластик за коса на китката си, като малко момиченце. Не че си спряла да ме вълнуваш. Не че съм забравил. Дори признавам, че искам да те видя. Но не да те зърна случайно и отдалеч, колкото чертите ти отново да преповторят образа ти в мен. Така както искам да те видя аз, както винаги съм те гледал. Да те прегърна в обятията си. Толкова силно, че да усещам дъха ти по себе си. Да заровя лице в косите ти и да те целувам по челото, устните и врата. Да мълча и да потръпна. Да усетя ръцете ти, докато закривам дланите ти с моите, а после ги заключваш около гърба ми. Да искам да усетиш всичко, което бушува в мен и не ми дава покой. Искам да бъдеш щастлива. А повече от всичко искам да бъдеш щастлива с мен. Сигурно съм луд. Сигурно съм глупав. Сигурен съм, че не всяко минало няма и свое бъдеще. Бях сигурен, че не ме обичаш. Днес вече не изпитвам сигурности, но не съм изоставил и плахата надежда. Надеждата, че нищо не си отива завинаги. Никоя обич не свършва с раздялата.

"Не сме заедно, не сме приятели, сега сме двама непознати, които знаят много един за друг"

И единият от нас винаги ще иска да се запознаем отново, но не и за да бъдем приятели.

Желико Йоксимович - Сбогом

Твоето име е на моите устни
нощта е нежна, пълна със спомени
това е всичко, което имам сега
и за последен път
те чувствам и прегръщам в обятията си

Кажи сбогом и си тръгвам
не мога да остана още ден
не мога да споделя друго чувство
любовта ще ни разкъса така или иначе

Кажи сбогом и си тръгвам
спести сълзите си и не плачи
всичко което взимам с мен е скръб
в името на любовта - сбогом

Еър Съплай - Изчерпах любовта

Лежа сам с глава до телефона
Мисля за теб, докато ме боли
Знам, че и ти си наранена, но какво можем да направим?
измъчени и разпокъсани

Искам да мога да нося усмивката ти в сърцето ми
За времената, когато животът ми е на дъното
Това ще ме накара да вярвам какво може да донесе утрешния ден
Когато днешния наистина не знае, наистина не знае

Изчерпах любовта, толкова съм изгубен без теб
знам, че беше подходящата, вярвах го толкова дълго
Изчерпах любовта, какво съм аз без теб?
Не може да съм закъснял да кажа, че много сбърках

Искам да се върнеш и да ме заведеш вкъщи
Далеч от тези дълги самотни нощи
Търся те, усещаш ли го и ти
Чувството изглежда ли вярно?

Какво би казала, ако ти се обадя сега
и ти кажа, че не издържам
Няма лесен начин, става все по-трудно всеки ден
Моля те обичай ме или аз ще умра... ще умра

За какво мислиш?
За какво мислиш?
За какво мислиш?
За какво мислиш?

Не написах нито дума, а казах толкова много

Извинявай

Извинявай, че ми липсваш
Извинявай, че те обичам
Извинявай, че не ми минава
Просто исках да ти се извиня

Даката style

аз от всяка мога да направя Единствената
жалко за теб, ти оставаш просто поредната

Capitalism: A true love story*

Парите са важни, хората - не. Арогантно и нагло начало. Но ви приканвам да не се отказвате да четете, за да разберете защо стартът е груб и нечовечен.

Парите не правят хората, те просто показват кой какъв е всъщност.

Един човек е в беда. Един човек е в нужда. Един човек се бори за живота си. За спасението му е необходима сума, която не му е по възможностите. По финансовите възможности. Той има нужда от подкрепа. За лечението му трябва да се събере крупна сума, предвид джоба на трудещия се българин.

В негова помощ се организира кампания, а благодарение на естеството на работата му тя придоби популярност и отзив. Това сигурно може да се окачестви като късмет в нещастието му. Да не се случва на никого... Около месец след старта й са събрани около 1/3 от необходимите пари. До тук добре.

Когато усилията набират скорост и популярност - ситуацията претърпява обрат. Щеше ли да е българска работа, ако в нея нямаше предателство? Собственикът издава заповед подканящите към дарения банери да бъдат свалени. Посещенията на сайтовете са по-важни от възможността един човешки живот да получи шанс за спасение. Несъмнено е по-приятно да се видят поредните цици, 90% грижливо манипулирани от силиконови архитекти, вместо един призив за човечност. Ако пишех върху хартия в момента, тук бъдете сигурни, че съм се изплюл!

А историята започна в самото начало на 2006 г. Една шепа хора започнаха да изграждат сайт за новините в спорта. В мизерни условия и при начална инвестиция от 5000 лв. Без договори, без заплащане в първите три месеца, докато се грееха на газова печка и им спираше интернета. За да се стигне и до момента на откритото недоволство и наглото обяснение "Искахме да видим дали ще потръгне, можеше и нищо да не се плати".

Кой в България зачита труда? А една част от тези хора имаха ентусиазъм. Да развиват идеите си. Без да подозират, че идеите им всеки път ще удрят на камък. С все по-абсурдни обяснения или мълчание. Все не можело, все не ставало, нямало как. Един от тези хора работеше и извънредно. По собствено желание. Професионализмът му го караше и мотивираше. Желанието да бъде пръв, коректен и изчерпателен. В начинанието да информира.

Както често става се получи разминаване. Докато едни търсеха развитие и имаха предложения, други имаха "по-мащабни" планове и бяха пълни с откази. Върху гърба на първите, вторите си създадоха "империя". С печалбите се появиха още страници, които бяха несъстоятелни да се самоиздържат, ако бяха самостоятелни. Какво пък, нали има кои да работят. С малоумен график и фиктивни обещания. Рехавите почивки, глупавите оправдания и потушаване на всеки опит за промяна. Робството замаскирано под думата бизнес.

Много фактори натежават, но е всеизвестен факт, че сред водещите причини за влошеното здраве е работата. А някои хора си обичат работата въпреки всичко и всички, с които се сблъскват в нея. Ето такъв човек се разболя. Едва ли някой може да обясни какво доведе до болестта, но и едва ли това е важно, след като тя вече е факт. Човек, който се превърна в институция в един обичан и харесван спорт, а с усилията си превърна и своята работа в синоним на качество. Такъв човек внезапно се оказа пречка за бизнеса, заплашвайки да снижи посещаемостта на онова, на което той наля основите.

В бизнеса няма място за сантименти, нали? Бизнесът е цифри, костюми, всичко онова в списанията. Всичко за което си мечтаят голяма част от здравите, докато не загубят здравето си. Често без да се докоснат до друго освен до списанията. Стив Джобс беше един дързък човек на когото животът взе и даде много. Не гарантирам, но съм склонен да вярвам, че той беше готов да похарчи всичко, което имаше, за да поживее още.

Лицемерието ли? Това е, когато бързаш да се похвалиш с печалбите си, докато забравяш, че успехът ти се дължи на усилията и на други. А когато тези, които те правят богат, имат нужда от помощта на такива като теб, слагаш тъмните си очила и се правиш, че не виждаш. А ако някой ден и парите ти те напуснат, ще си най-самотния. А дори и с милиони - пак не струваш! Това не си го купуваш.

* - заглавието e приблизителен цитат на това от филма Capitalism: A Love Story - 2009 г, документален, режисьор Майкъл Мур. В него ще видите още такива "герои".

Топъл вятър и капки дъжд

Мога да потърся някоя, която прилича на теб, но никога няма да си ти.
Всеки мъж, който те докосва след мен е мой враг. Всеки мъж, който те е наранил преди и след мен също.
Липсваш ми. Понякога те сънувам. Може би в моментите, когато най-много ми се иска да те видя или да поговоря с теб. Да взема ръката ти в моята и да те прегърна, да те почувствам в обятията си.
Обичам те. Толкова е просто и очевидно. Толкова е безнадеждно и силно. Сърцето ми те желае така, че умът е ням. Това което той разбира не може да стигне до сърцето. А ако някой ден това се случи, то ще се пръсне.
Докторите ще напишат Причина за смъртта - инфаркт. Ако сърцето можеше да пише - на листа щеше да пише От любов. Недораздадена и несподолена. Захвърлена и забравена. Може би, когато умра, един топъл вятър ще те погали по лицето и косата и няколко капки дъжд ще те целунат по челото и устните. За да си взема с теб онова Сбогом, което никога не изрекохме на глас.
Някой ден ветрецът ще дойде и ще ти донесе няколко капки. Не бързай да се сресваш и да ги избършеш...

Куин - Животът е труден

Не искам свободата си
Няма причина да живея с разбито сърце

Това е сложна ситуация
мога да виня само себе си
Това е прост факт от живота
Може да се случи на всеки

Печелиш - губиш
Шанс, който трябва да опиташ е любовта
О, да - аз се влюбих
и сега ти казваш, че всичко свърши и аз се разпадам

В живота е трудно
да бъдем истински любовници заедно
Да обичаме и да живеем вечно в сърцата един на друг
Това е дълга тежка борба
Да се научим да се грижим един за друг
Да вярваме един в друг от самото начало
Когато си влюбен

Опитвам да лепя разбитите парчета
Опитвам да се боря срещу сълзите
Казват, че това е просто състояние на ума
Но се случва на всеки

Как боли - дълбоко отвътре
Когато любовта ти те нареже на парчета
Животът е тежък - когато останеш сам
Сега очаквам нещо да падне от небето
и чакам любов

Да, животът е труден
Двама любовници заедно
Да обичаме и да живеем вечно в сърцата един на друг
Това е дълга тежка борба
Да се научим да се грижим един за друг
Да вярваме един в друг от самото начало
Когато си влюбен

Да, животът е труден
В свят изпълнен със страдание
Има хора, които търсят любов по всякакъв начин
Това е дълга тежка борба
Но аз винаги ще живея за утре
ще поглеждам към миналото си и ще кажа Направих го за любовта
Да, направих го за любов - за любов - о, направих го за любов

Самодостатъчното племе жените

Жените са

- алчни
за
- пари
- внимание
- комплименти

- свободомислещи
когато
- не спориш с тях
- не ги критикуваш
- не виждаш недостатъците им

- мили
вместо
- да се извинят
- да признаят, че грешат
- да кажат, че не могат нещо

Жените говорят без да се изморят за всякакви подробности, но си мълчат за важните неща. Именно тогава очакват разбиране и остават особено огорчени, че не им е изписано на челото какво си мислят.

Жените имат пет заучени фрази, но това не им пречи да обвиняват, че когато са ухажвани чуват клишета. Отговорите "Нищо", "Добре", "Както и да е", "Всичко е наред" и "Остави ме" са абсолютни лъжи, но жените се оплакват от неискреност спрямо тях.

Жените използват "Да" и "Не", разменяйки местата им. Като посоките ляво и дясно, които са им напълно непонятни, докато може да се каже насам и натам. Не познават злобата, докато не видят друга със същите дрехи или обувки.

Жените винаги имат претенции и обяснения, които могат да защитават до смърт, но в сблъсък с чужди претенции и обяснения е напълно възможно да издерат очите на източника им. За жените справедливо е всичко, което им доставя удоволствие, но е крайно егоистично, ако те не са причина за всички удоволствия за другата страна.

Жените обичат демокрацията. Те искат свобода, право на избор и много възможности. Нищо че под кожата си са прибрали старателно тиранин, който вее знамето с надпис "Или ше стане моето, или ше се цупя, ше си стисна краката и ше обиждам".

Жените са племето, което не се нуждае от други, просто ги ползва от време на време.

Майкъл Болтън - Време за раздяла

Понякога откриваш, че това което си искал
всъщност не е това от което имаш нужда
И мечтата колкото и да е обещаваща
не й било писано да се осъществи
Цялата ти надежда и отчаяние
Няма да върнат каквото беше
и ти вярваш, че болката никога няма да отмине
Повярвай ми с времето престава

Трябва да знаеш кога любовта е свършила
Трябва да се научиш да продължаваш
И със света върху раменете ти
Ти си тръгваш, когато надеждата си е отишла
Когато златният ти път достигне своя край
Намираш начин да започнеш отново
Има време за любов и време за раздяла

Когато утре се изправиш
гледайки назад към вчера
През спомена на твоето страдание
как изгревът беше толкова далече
Ти ще бъдеш далеч над сенките
там където сърцата се учат да блестят
и ще осъзнаеш, че безкрайната нощ
е била само миг във времето

Нощта е дълга, нощта е студена
когато няма в какво да вярваш
просто се дръж, защото животът продължава
Твоят нов ден чака, пусни миналото и го остави да започне